Даровита

Той не помръдна. Остана до коня, вкопчен в гърба му, и чакаше някой да му помогне. Очите й се напълниха със сълзи, като го видя толкова безпомощен. Върна се при него. Прости ми, По. Той се облегна на рамото й и тя го поведе към мястото, където щяха да запалят огъня. Помогна му да седне и клекна до него. Погали го по лицето. Челото му гореше. Вслуша се в диханието му и долови колко болезнено се надигат гърдите му.

— Катса — прошепна той, — погледни ме. Не мога дори да ходя. Най-важна сега е бързината, а аз ви преча, бавя ви.

— Не е вярно. Дарбата ти ни трябва.

— Търсят ви — предупреди я той — и ще продължат да ви търсят, докато сте в Монсий. Вероятно ще открият следите ви и тогава кралят ще ви погне. Не съм ти необходим да ти го повтарям непрекъснато.

— Трябваш ми, за да разсейваш заблудите на краля.

— Не мога да разсея заблудите му. Начинът да се опазиш, е да бягаш от онези, които те объркват. Бягството е единствената надежда за детето.

Битърблу дойде при тях с наръч клони.

— Благодаря, принцесо — каза й Катса. — Донеси заека, който улових. Аз ще запаля огъня.

Зарече се да мисли за огъня и да не обръща никакво внимание на По.

— Ако ме оставите — продължи той, — ще яздите бързо. По-бързо от войниците.

Катса сякаш не го чу. Натрупа съчките и се съсредоточи върху пламъка, растящ между дланите й.

— Ако не побързаме, той ще ни настигне, Катса. И ти няма да успееш да ни защитиш от него.

Добави няколко клечки в огъня и раздуха нежно пламъците. Натрупа още съчки.

— Трябва да ме оставиш — упорстваше По. — Иначе рискуваме живота на Битърблу.

Тя скочи на крака, стиснала ядно юмруци и загърбила преструвките, че е спокойна.

— Рискувам твоя, ако те оставя. Няма да те оставя в тази планина, да си търсиш храна и подслон и да се защитаваш, когато Лек дойде, защото… защото ти дори не можеш да ходиш, По. Какво ще направиш? Ще избягаш пълзешком от войниците му? Скоро ще се съвземеш. Вече няма да се чувстваш замаян и ще тръгнем по-бързо.

Той я изгледа примижал и въздъхна. Втренчи се в дланите си. Завъртя пръстените си.

— Мисля, че няма да се съвзема скоро — нещо странно в гласа му я сепна.

— Как така?

— Няма значение, Катса. Дори да се събудя утре напълно оздравял, пак трябва да ме оставиш. Имаме само един кон. Ако с Битърблу не яздите бързо, ще ви настигнат.

— Няма да те оставя.

— Катса… Не става дума за теб или за мен. Длъжни сме да спасим Битърблу.

Внезапно коленете й се подгънаха и тя седна, омаломощена. Наистина трябваше да спасят Битърблу. Дойдоха дотук заради нея. Катса бе единствената й надежда. Придаде си равнодушно изражение, защото детето не биваше да разбере каква болка изпитва, задето се налага да рискува живота на По в името на нейната безопасност.

После ненадейно почувства, че ще заплаче. Затаи дъх и каза, без да поглежда към По:

— Мисля да поспя няколко часа.

— Да. Поспи, любов моя.

Прииска й се гласът му да не е толкова гальовен и нежен. Зави се с одеялото и легна до огъня с гръб към По. Заповяда си да заспи. Една сълза се стече по носа й и влезе в ухото й, но тя повтори заповедта.

Заспа.

Когато се събуди, Битърблу спеше на земята до нея. По седеше върху камък пред пращящия огън и се взираше в дланите си. Катса отиде до него. Месото беше изпечено и тя се нахрани благодарно, защото докато ядеше, не се налагаше да говори; заговореше ли, щеше да се разплаче.

— Ще намерим още един кон — рече тя накрая.

Втренчи се в огъня и се опита да не поглежда светлините, които танцуваха по лицето му.

— Тук, в подножието на планината?

Добре де, нямаше да намерят кон.

— Дори да намерим, няма да мога да яздя достатъчно бързо. Главата няма да ми мине, ако се лашкам върху седлото. За мен ще е по-добре, ако ме оставите, Катса. Ще оздравея по-бързо.

— А как ще се защитаваш? Как ще се храниш?

— Ще се скрия. Утре сутринта ще открием подходящо място. Хайде, Катса, знаеш, че се крия по-добре от всички, които познаваш и за които си чувала. — Тя долови усмивка в гласа му. — Хайде, любов моя… Ела тук.

Не успя да възпре сълзите. Защото щяха да оставят По сам, макар че дори не можеше да ходи без чужда помощ. Коленичи пред него и той я прегърна със здравата си ръка. Тя плака като дете върху рамото му. Обзе я срам: та това беше просто раздяла, а Битърблу не плака за загиналата си майка.

— Не се срамувай — прошепна й По. — Тъгата ти ми е скъпа. Не се страхувай. Няма да умра, Катса. Няма да умра, пак ще се срещнем.

* * *

Битърблу се събуди. Катса събираше багажа им. Момичето се взря изпитателно в лицето й. После погледна По, втренчен в огъня.

— Значи ще те оставим — рече му тя.

Той вдигна очи към детето и кимна.

— Тук?

— Не, братовчедке. Когато се развидели, ще потърсим скривалище.

Битърблу ритна земята. Скръсти ръце и изгледа По.

— Какво ще правиш в скривалището?

— Ще се крия и ще възстановя силите си.

— А когато ги възстановиш?

— Ще дойда при вас в Лиенид. Ще дойда при вас, където и да сте, и ще обмислим как да убием Лек.

Момичето го изгледа замислено. Кимна.

— Ще те чакаме, братовчеде.