Даровита

Никой не може да движи бързо в мрака по планинските зъбери, ако не притежава по-особена Дарба. Напредваха и Катса не си счупи крака, вървейки на сляпо пред коня, но не бяха достатъчно бързи. Не смееше да си поеме дъх, наострила слух. Преследвачите им щяха да препускат с коне, да са много и да носят факли. Ако Лек ги бе изпратил в правилната посока, едва ли нещо щеше да им попречи да ги открият.

Катса се съмняваше, че дори и по равно биха се придвижвали по-бързо, толкова зле беше По. Държеше се за гривата на коня със затворени очи, съсредоточен до краен предел да не падне. Трепереше от болка. И раните му продължаваха да кървят.

— Нека те завържа за коня — предложи му Катса, когато спряха до един поток, за да напълни меховете. — Ще си отдъхнеш.

Той помълча, докато обмисли думите й. Приведе се напред и промълви в гривата на коня:

— Не искам да отдъхвам. Искам да те предупредя, ако той идва.

Значи не бяха съвсем без Дарбата му; той обаче явно беше съвсем полудял да изрече това, след като Битърблу седеше зад него, притихнала и напрегната да долови всяка дума. Внимавай, помисли Катса, Битърблу.

— Ще ви вържа и двамата за седлото — продължи гласно тя. — Така ще решавате сами кога да почивате и кога — не.

Поспи, каза му мислено, докато увиваше въжето около краката му, няма да ни помогнеш, ако ти изтече кръвта и умреш.

— Няма да умра — отвърна той гласно и Катса отбягна въпросителния поглед на Битърблу, заричайки се повече да не му говори наум, докато не си възвърне разсъдъка.

Продължиха бавно на юг. Катса се спъваше в камъните и в корените на упоритите планински дървета, вкопчили се в скалните цепнатини. Когато нощта започна да преваля, се запрепъва по-често и й хрумна, че навярно се е изморила. Спомни си предишните няколко нощи и пресметна наум. От два дни не беше мигвала, а преди това бяха спали само по няколко часа. Скоро щеше да се наложи да поспи; сега обаче беше немислимо. Нямаше смисъл да таи невъзможни надежди.

Преди зазоряване се замисли за рибата, която улови през деня — почистена от люспите, изкормена, увита и завързана в торбите върху коня. Развиделеше ли се, не биваше да палят огън за нищо на света. Бяха яли оскъдно през изминалия ден и имаха съвсем малко храна за следващия. Ако спрат за няколко минути, ще изпече рибата. Така няма да мисли за храна чак до другата нощ.

Ала дори това беше рисковано, защото светлината на огъня привлича внимание в мрака.

По прошепна името й и тя се върна до коня.

— Има пещера — отрони той. — На няколко крачки на югоизток. — Ръката му се вдигна мъчително във въздуха и се отпусна върху рамото й. — Стой до мен. Аз ще те водя.

Насочваше стъпките й над камъните и край скалите. Ако не беше толкова изтощена, Катса щеше да се възхити на яснотата, с която Дарбата му показва пейзажа. Стигнаха входа на пещерата, но твърде много други неща обсебиха ума й. Трябваше да събуди Битърблу, да я развърже и да й помогне да слезе от коня. Да свали По от седлото и да го настани на земята. Да събере съчки за огъня, да сложи рибата да се пече. Да смени превръзката върху рамото на По, защото раната продължаваше да кърви, колкото и здраво да я пристягаше.

— Поспи, докато се изпече рибата — каза й той, докато тя увиваше чисти парчета плат около ръката и гърдите му, за да попиват кръвта. — Поспи, Катса. Ще те събудя, ако се наложи.

— Ти трябва да спиш — възрази тя.

Той я улови за ръката.

— Катса, поспи четвърт час. Наблизо няма никого. Това е единствената ти възможност да подремнеш тази нощ.

Тя клекна пред него и го погледна. Без риза и без цвят, примижал от болка. С подуто и насинено лице. Той пусна ръката й и въздъхна.

— Вие ми се свят — призна. — Сигурно приличам на смъртник, Катса, но няма да ми изтече кръвта и няма да умра нито от кръвоизлив, нито от световъртеж. Поспи няколко минути.

Битърблу дойде при тях.

— Прав е — подкрепи го. — Трябва да поспиш. Аз ще се грижа за него.

Взе мантията и му помогна да я облече, докосвайки рамото му много внимателно и леко. Няколко минути, помисли си Катса, ще се справят и без мен. За всички щеше да е по-добре, ако подремне.

Легна до огъня и си нареди да заспи за четвърт час. Когато се събуди, По и Битърблу почти не бяха помръднали. Чувстваше се ободрена.

Ядоха мълчаливо и бързо. По, облегнат на стената на пещерата, седеше със затворени очи. Оправда се, че няма апетит, но Катса не прояви нито капчица съчувствие. Настани се пред него и започна да го храни с парченца риба, докато не остана доволна, че е изял достатъчно.

Катса тъпчеше жаравата с ботуши, а Битърблу увиваше остатъците от рибата. Неочаквано той проговори.

— Добре, че не дойде с мен, Катса. Днес Лек тръбеше на всеослушание колко обича отвлечената си дъщеря и колко ще тъгува, докато не я открие.

Катса седна до него. Битърблу застана по-близо, за да чува шепота му.