Даровита

Преброи до трийсет. Проходът се разшири и накрая стените изчезнаха. Стрелна се нагоре с надеждата да изплува на повърхността, защото не знаеше къде е въздухът в тази черна пещера, ако не е право нагоре. Уповаваше се на чувството си за ориентация, на което По се възхищаваше открай време. Изгубеше ли тунела в мрака, не откриеше ли излаз към повърхността, с нея бе свършено. Тя обаче знаеше точно къде се намира тунелът — зад нея и под нея. Знаеше какво разстояние е изминала и в каква посока; знаеше накъде е горе, накъде — долу; накъде са изток и запад.

И, разбира се, По нямаше да я изпрати тук, ако мястото не й беше по силите. Рамото й се удари в скала и тя чу тихо плискане. Загреба към звука, главата й изскочи над водата и тя пое дъх. Опипа наоколо и откри скалата, в чиято долна част се беше блъснала. Издигаше се над повърхността — гладка и плесенясала. Катса се покатери върху нея с тракащи зъби.

В пещерата беше по-тъмно от най-тъмната нощ, която беше виждала. Водата не излъчваше никакво сияние, мракът не отъняваше никъде, за да й даде представа за формата на мястото около нея. Разпери ръце и не докосна нищо. Не Знаеше колко е висок таванът и колко надълбоко се спускат стените. Стори й се, че чува плискане на известно разстояние, но не беше сигурна на какво. А и не възнамеряваше да проучва, защото времето им изтичаше.

Беше открила пещерата на По. Тук не го грозеше опасност, стига да успее да стигне, защото никой — освен ако не притежава Дарбата му — не би го намерил в студената, черна дупка под планината.

Катса се гмурна отново в ледената вода и загреба към тунела.

Излезе на брега с две мятащи се риби в ръцете.

— Намерих пещерата ти. Ще я стигнеш лесно, ако по някакво чудо на медицината оздравееш дотолкова, че да успееш да преплуваш. Тунелът е точно под водопада. Ето ти и вечеря.

Хвърли рибата върху скалите и се изсуши с кърпата, която Битърблу й подаде. Облече се. Протегна ръка и По й подаде ножа си. Тя отряза главите на рибите и ги изкорми. Хвърли вътрешностите обратно в езерото.

— А сега тръгвайте — настоя По. — Няма смисъл да се бавите повече.

— Има смисъл — възрази Катса. — Какво ще ядеш след тези риби?

— Ще се оправя някак.

Катса се намръщи.

— Нима? Нямаш лък, а дори да имаш, ми е любопитно как ще се прицелиш. Няма да тръгнем, докато не ти съберем храна и дърва.

— Катса, наистина трябва да тръгвате…

— Конят се нуждае от почивка — сряза го тя. — Отсега нататък ще препуска бързо. И… и…

Отказа, решително отказа да се подаде на паниката, която се надигна у нея. Идва зима. Принуди ме да те оставя, но няма да те оставя да умреш от глад.

По потърка очи. Въздъхна.

— Ще ти трябват много дърва. Започвам да събирам — обяви Битърблу.

— Численото превъзходство е на ваша страна — засмя се По. — Добре, Катса. Прави каквото искаш. Но гледай да тръгнете преди пладне.

Запретнаха ръкави. Колкото по-бързо се движеше, толкова по-малко мисли кръжаха в ума й и Катса напрягаше краката и ръцете си до краен предел. Улови му два заека, които да изпече с рибата надвечер и да ги складира за няколко дни. Ругаеше зимата. На По щеше да му е студено през деня, защото не бива да рискува да пали огън. Ала не бе достатъчно студено, та да замразят месото; не разполагаха и със сол, за да го запазят. Нямаше как да му осигури храна за цялата зима, дори за няколко седмици. А след няколко седмици ловуването щеше да затруднява дори ловци, които не се олюляват и имат лъкове.

— Правил ли си лък? — попита тя.

— Никога.

— Ще ти намеря дърво, преди да тръгнем. Със заешките кожи ще подсилиш лъка и ще изработиш тетивата. Ще ти обясня как става.

Ругаеше се, че е изхвърляла перата от уловените птици, но когато се втурна между скалите, подплаши ято пъдпъдъци. Събра светкавично камъни и успя да повали повечето. С Битърблу щяха да се навечерят с тях, а По щеше да използва перата им за стрелите си.

Откри младо дърво със силни, гъвкави клони; избра един поизвит за лъка и няколко дълги и прави за стрели. После й хрумна нещо. Откърти още клони и ги сряза напреки. Започна да плете кошница — квадратна, със страни, капак и дъно колкото един лакът. Изплете я стегнато, с малък отвор отстрани. Върна се край езерото, където По продължаваше да седи, а Битърблу да събира съчки. Носеше кошницата на рамо, а пъдпъдъците и клоните под мишница. Отряза няколко дължини въже и ги завърза за краищата на кошницата. Потопи я в езерото колкото да не се вижда и я завърза с въжетата за най-близкия храст на брега. Свали си ботушите, мантията и панталоните и се подготви още веднъж за мразовитата среща с водата.

Потопи се. Гмурна се под водата и зачака. Зърнеше ли риба, улавяше я. Връщаше се до кошницата, разширяваше отвора, пъхаше гърчещата се риба вътре и пак пристягаше сплитката. Гмуркаше се, улавяше друга риба, връщаше се до брега и пъхаше пляскащото тяло в кошницата. Улови толкова много риби за По, че едва се побираха в кошницата.