Даровита

В картата на Катса беше отбелязан път между два върха, привидно най-лесния маршрут до Съндър. „Проходът на Грела“ гласеше надписът — знак, че това е единственият път през върховете, където е стъпвал човешки крак.

Катса нави картите и ги пъхна в завързаната за седлото торба. Качи момичето върху коня и попита:

— Кой е Грела?

Битърблу изсумтя и не отговори. Катса скочи върху седлото зад нея. Яздиха няколко минути. Накрая Битърблу се смили и обясни:

— Грела е известен изследовател на монсийските планини. Загинал е на прохода, който носи името му.

— Притежавал ли е Дарба?

— Не. Не е притежавал Дарба като теб. Но е бил луд като теб.

Язвителната забележка не засегна Катса. Нямаше причини Битърблу да вярва, че жена, видяла наскоро първата си планина, ще успее да ги преведе през Прохода на Грела. Дори и родена с Дарба. Самата Катса изпитваше известно колебание. Знаеше само, че претегли ли колко е опасен крал Лек и колко опасни са мечките, вълците, снежните бури и ледът, е убедена, че Дарбата й е по-способна да се опълчи на планината.

Катса не отговори и не промени решението си. Вятърът се усили и Битърблу затрепери. Тя я прегърна по-силно и покри ръцете й със своите. Конят се катереше по склона и Катса се замисли за седлото. Ако го нареже, накисне и начука, кожата щеше да омекне. Щеше да излезе грубо палто за Битърблу или панталони. Не биваше да го похабяват, ако ще осигури топлина, а и много скоро нямаше да е необходимо на коня.

* * *

Катереха се на сляпо дори през деня, винаги в неведение; какво ги очаква, защото хълмовете и дърветата се възправяха срещу тях и скриваха височините от погледа им. Катса ловеше катерици, риба и мишки за вечеря; дори зайци, ако щастието им се усмихнеше. Всяка нощ опъваше и сушеше кожите им до огъня. Натриваше ги с рибена мас и лой. Съшиваше ги, пробваше ту един, ту друг вариант и накрая скалъпи на детето грубовата качулка с краища, които се увиват около врата като шал.

— Странно изглежда — каза Катса, когато качулката беше готова и Битърблу я пробва. — Но ти не ми се струваш много суетна, принцесо.

— Мирише особено — отвърна Битърблу, — но топли.

Точно това искаше да чуе Катса.

Теренът стана по-скалист, а храсталаците — по-диви и по-умърлушени. Нощем, докато огънят гореше и Битърблу спеше до него, Катса чуваше непознато шумолене около лагера им. Шумолене, което плашеше коня, и вой, недалеч, който будеше детето. То се сгушваше разтреперано до Катса и признаваше, че я измъчват кошмари. Казваше й, че сънува странни виещи чудовища, а понякога и майка си, но спестяваше подробностите. Катса не настояваше.

В една такава нощ, когато вълчият вой доведе детето при нея, Катса остави пръчката, от която дялаше стрела, и прегърна момичето. Разтри дланите му, за да ги стопли. После разказа на Битърблу за братовчед си Рафин, защото тъкмо за него мислеше. Колко обича медицината и как ще бъде десет пъти по-добър крал от баща си. Разказа й как Хелда се бе сприятелила с нея, макар всички да я отбягваха, и как все я сватосваше за разни лордове. Разказа й за Съвета и за нощта, когато с Гидън и Ол спасиха дядото на Битърблу, а Катса се натъкна на странник в градините на Мургон и го събори в несвяст на земята. Странник, който се бе оказал По.

Битърблу се засмя и Катса й разказа как се сприятелиха с По и как Рафин излекува дядо Тийлиф, и как с По заминаха за Съндър да разкрият истината за похищението, а следите ги доведоха до Монсий, до планините, до гората и до Битърблу.

— Ти всъщност не си като жената от историите — заяви момичето. — Преди да те срещна бях чувала други истории.

Катса си пое дъх да посрещне рояка от спомени, които сякаш никога не губеха яркостта си и винаги я изпълваха със срам.

— Историите са верни — възрази тя. — Такава съм.

— Невъзможно е! Ти не би счупила ръката и не би отрязала пръстите на невинен човек.

— Правех тези неща за вуйчо си, когато му се подчинявах — обясни Катса.

Катса отново се почувства сигурна, че е взела правилното решение — да се изкачат към Прохода на Грела, единственото място, където Лек няма да ги потърси. Защото не би успяла да защити Битърблу, ако е подвластна другиму, а не на себе си. Прегърна по-силно момичето.

— Моята Дарба не е само воинска, дете. Притежавам Дарба да оцелявам. Ще те преведа през тези планини.

Битърблу не отговори. Отпусна глава в скута на Катса и се сгуши до нея. Заспа така, в мрака, огласян от вълчи вой, и Катса реши да доиздяла друг път стрелата. Подремаха заедно до огъня; после Катса се събуди и вдигна момичето върху седлото. Пое поводите и насочи коня нагоре през монсийската нощ.