Даровита

Катса избута тялото на животното. Подпря се на десния си лакът и избърса горещата му кръв от очите си. Раздвижи леко лявото си рамо и потръпна от болка. Преглътна гнева си, че раните й ще ги забавят, и разгърна мантията. Ахна възмутено при вида на дълбоките прорези по гърдите и, които боляха почти толкова силно, колкото кървавите бразди по рамото й. Лека-полека осъзна, че кожата й е разкъсана и на други места, защото всяко движение разкриваше нова болка. По-дребни рани по врата, по корема и по ръцете й; по-дълбоки — по бедрата, където котката бе впила задните си лапи.

Е, нямаше смисъл да се излежава и да се самосъжалява. Снегът валеше по-силно. Битката с планинския лъв й бе навлякла болка и неудобство, но същевременно й осигури храна за дълго време и кожа за палто на Битърблу.

Катса се изправи на крака. Огледа едрия лъв, проснат мъртъв и окървавен пред нея. Опашката му — нея бе видяла да се свива и повдига върху дървото; първият знак, спасил живота й. От главата до опашката животното бе по-високо от нея; предположи, че е и далеч по-тежко от нея. Вратът му беше дебел и як, плещите и гърбът — жилави и мускулести. Зъбите му бяха дълги колкото пръстите й, а ноктите — по-дълги. Хрумна й, че не се е представила толкова зле в тази битка, въпреки че Битърблу щеше да си помисли друго, като я види. Не би избрала да се бие без оръжие срещу такъв звяр. За малко да я убие.

Изведнъж осъзна колко дълго е оставила Битърблу сама. Повей на вятъра запрати пелена от сняг в лицето й. Издърпа камата от гърлото на животното, избърса я в земята и я пъхна в колана си. Преобърна котката по гръб и я улови за предните лапи. Стисна зъби да надмогне болката в рамото и започна да тегли звяра надолу към убежището им.

* * *

Битърблу я видя и хукна към нея с ококорени очи. Издаде нечленоразделен звук, сякаш се е задавила.

— Добре съм, дете — успокои я Катса. — Само ме одраска.

— Цялата си в кръв.

— Кръвта на котката предимно.

Момичето поклати глава и се втренчи в прокъсаната й мантия.

— Велики морета! — възкликна малката, забелязала раните по гърдите на Катса. — Велики морета — прошепна отново, когато видя рамото, ръцете и корема на Катса. — Ще трябва да ги зашием. И да те почистим. Ще донеса лекарствата.

Тази нощ бяха скупчени натясно, но огънят ги топлеше, печеше месото на голямата котка и сушеше кафеникавата кожа, която скоро щеше да се превърне в кожух за Битърблу. Момичето наглеждаше вечерята; останалото месо щяха да отнесат замразено, когато поемат отново нагоре.

Снегът валеше все по-силно. Вятърът довяваше в огъня им снежинки; те просъскваха и се топяха. Ако бурята не стихнеше, тук щяха да са в безопасност. Имаха храна, вода, покрив и топлина. Имаха всичко необходимо. Катса се намести по-близо до пламъците, за да се сгрее и да изсуши дрипавата мантия. Веднага след като я изпраха, я облече, защото нямаше друга дреха.

От няколко дни майстореше огромен лък. Огъна го, за да изпробва гъвкавостта и силата му. Отряза парче канап за тетивата. Завърза го здраво за единия край на лъка и го опъна силно, за да стигне до другия. Изстена от болката, прорязала рамото и крака й, където лъкът се бе впил в раната й.

— Ако така се чувстват ранените, не разбирам защо По обича да се бие с мен.

— А аз не разбирам и двама ви — отбеляза момичето.

Катса стана и изпъна тетивата. Взе една от издяланите по-рано стрели и я изстреля пробно през пелената от сняг към дървото срещу отвора на пещерата им. Стрелата улучи ствола на дървото и се заби надълбоко.

— Не е зле — констатира Катса. — Ще ни служи.

Излезе в снега и издърпа стрелата от дървото. Върна се, седна и се залови да дяла още стрели.

— Бих заменила лъвската пържола за морков. Или за картоф. Представяш ли си какво пиршество ще е да похапнем в странноприемница, когато стигнем в Съндър, принцесо?

Битърблу я изгледа безмълвно, дъвчейки месото. Не отговори. Вятърът свистеше и снежният килим пред пещерата ставаше все по-дебел. Катса пусна още една стрела към дървото и излезе в бурята да я прибере. Върна се и заизтупва обувките си от снега по стената на пещерата, но забеляза, че Битърблу я наблюдава втренчено.

— Какво има, дете?

Битърблу поклати глава. Сдъвка и преглътна. Извади парче месо от огъня и й го подаде.

— Не ти личи много, че си ранена.

Катса сви рамене. Захапа месото и сбърчи нос.

— Аз си мечтая за хляб — призна Битърблу.

Катса се засмя. Двете седнаха една до друга — детето и убийцата на лъвове — заслушани във вятъра, който довяваше снега пред прага на планинската им пещера.

Трийсета глава