Даровита

Накрая долавяше само две неща — гласа на момичето, който звучеше в ухото й, и възвишението пред тях, което трябваше да прекоси.

С помътен поглед проследи как огромното червено слънце се спуска по небето и започва да потъва зад хоризонта. Каза си замаяно, че щом го вижда, снегът е спрял. Да, наистина бе спряло да вали, макар да не знаеше кога. Залезът обаче означаваше, че денят си отива. Идва нощта, а нощта винаги е по-студена от деня.

Продължи да тича, защото скоро щеше да стане още по-мразовито. Краката й се движеха; детето отронваше по някоя дума; Катса не чувстваше нищо, освен студа, пронизващ дробовете й с всяко вдишване. После замъгленото й съзнание отбеляза нещо друго.

Виждаше хоризонт, ширнал се под нея.

Гледаше как слънцето потъва зад хоризонта далеч под нея.

Не знаеше кога се е променил пейзажът. Нямаше представа кога е превалила върха и е започнала да слиза. Но го беше направила. Вече не виждаше черните зъбери, значи бяха останали зад гърба й. Виждаше обаче другата страна на планината и гори, безкрайни гори. Докато светлината гаснеше, тя продължи да тича, понесла детето — живо и будно върху гърба й — все по-надолу и по-надолу към Съндър. Недалеч напред снежният скат свършваше сред дървета и шубраци, обрасли по склон. Детето щеше да прекоси по-лесно, отколкото бе изкатерило стръмнините зад тях.

В този момент забеляза треперенето, неистовото треперене. Завладя я паника, която проясни зашеметеното й съзнание. Детето не биваше да се предава сега, когато бяха толкова близо до спасението. Пресегна се назад и сграбчи обувките на Битърблу. Изкрещя името й. Веднага чу как извика нещо в ухото й; усети колко здраво се държи за нея. Почувства внезапно колко гореща — странно гореща — е кожата под гърдите й, където са сключени ръцете на Битърблу. Разбра, че не детето, а тя трака със зъби, че не детето, а тя трепери.

Засмя се, макар да нямаше нищо смешно. Не успееше ли да запази своя живот, за детето нямаше никаква надежда. Как бе позволила да се стигне до тук? Беше лудост да избере този път до Съндър. Вдигна ръце пред лицето си. Разпери пръсти, насили ги да се помръднат и се наруга мислено, когато видя белите им върхове. Пъхна юмруци под мишниците си. С усилие на волята си събра мислите. Беше й студено, прекалено студено. Трябваше да стигнат до мястото, откъдето започваха дърветата, за да запалят огън и да се скрият от вятъра. Непременно трябваше да се добере дотам и да запали огън. И да опази детето живо. Това беше целта й и тя затича още по-бързо, повтаряйки си я наум.

Стигнаха гората. Битърблу плачеше от изтощение и студ. Ала когато Катса се строполи на колене, тя се измъкна от носилката. Смъкна вълчите кожи от гърба си и уви Катса. Клекна до нея и развърза снегоходките с напуканите си, разкървавени ръце. Катса се посъвзе и й помогна. Изу снегоходките и смъкна торбите, колчана, носилката и лъка от раменете си.

— Огън — отрони тя. — Огън…

Момичето подсмръкна, кимна и се защура между дърветата да събира съчки. Клоните, които донесе, бяха мокри от снега. Пръстите на Катса боравеха бавно и непохватно с камата. Цялото й тяло се тресеше като листо. Никога досега не беше се затруднявала да запали огън, нито веднъж през целия си живот. Съсредоточи се яростно и на десетия или единайсетия опит припламна искра и пламъкът подхвана сухите краища на съчките. Катса хвърли борови иглички в огъня и го раздуха внимателно, за да не угасне. По-дебелите клони засъскаха и запушиха. Най-сетне имаха огън.

Катса протегна ръце към пламъците и се застави да не усеща пронизващата болка в пръстите си и туптенето в стъпалата си.

— Не — прошепна, когато Битърблу стана да събере още съчки. — Първо се стопли. Стой тук и се стопли.

Катса засили бавно огъня и се надвеси над него. Пламъците затанцуваха по-буйно и постепенно треперещото й тяло се успокои. Погледна момичето, седнало с притиснати към гърдите си колене. Очите му бяха затворени, а лицето — сведено върху коленете. По бузите й се стичаха сълзи. Малката беше жива.

— Каква глупачка съм — прошепна Катса. — Каква глупачка…

Изправи се бавно и тръгна да събере дърва, подпирайки се от дърво на дърво. Костите я боляха, ръцете и краката й крещяха от болка. Навярно беше за добро, че е такава глупачка, защото ако бе предвидила колко трудно ще бъде, нямаше да посмее да го направи.

Върна се при Битърблу и хвърли още дърва в огъня. Тази нощ огънят им щеше да е огромен; тази нощ щяха да запалят такъв огън, че цял Съндър да го види.

Клекна пред детето и улови ръцете му. Огледа пръстите му:

— Усещаш ли ги? Можеш ли да ги движиш?

Битърблу кимна. Катса отвори торбите и затършува да намери лекарствата. Заразтрива с целебния мехлем напуканите, разкървавени ръце на момичето.

— Дай ми да погледна краката ти, принцесо.

Разтри пръстите й, за да ги стопли, и я обу.

— Прекосихме Прохода на Грела. Невредими. Ти си силно момиче.

Битърблу прегърна Катса. Целуна я по бузата и я притисна още по-здраво. Ако имаше сили, Катса щеше да се смае. Ала имаше сили само да отвърне замаяно на прегръдката.