Читаем Даровита полностью

Момичето беше изтощено. Беше й по-топло в лъвския кожух, но се чувстваше изтощена: от безкрайното катерене и камъните, които се плъзгаха под краката й, връщайки я назад, вместо да върви напред, от невъзможните за изкачване стръмни скали; от безнадеждната истина, че след върха на ската ще се възправи следващ, още по-стръмен, или каменна река ще я повлече надолу, от снега, който се просмукваше в обувките й, и от вятъра, който се вмъкваше под дрехите й, от появяващите се изневиделица вълци и лисици, които съскаха, ръмжаха, и се спускаха към тях. Катса действаше бързо с лъка. Създанията винаги измираха, преди да ги доближат, понякога преди Битърблу да ги зърне. Катса обаче виждаше колко бавно си поема дъх момичето след всяко нападение на виещите зверове, и разбираше, че изнемогва не само от физическата умора, но и от страх.

Струваше й се непоносимо да забавят още повече ход. Но го направи, защото се налагаше. „Безсмислено ще е спасителният ни набег да го убие“, беше й казал Ол в нощта, когато освободиха дядо Тийлиф. Ако Битърблу рухне в тези планини, виновна щеше да е Катса.

Вече валеше почти непрестанно и затова вървяха в снега. Катса уви лицето на Битърблу и ръцете й в кожи. Виждаха се само очите й. От картата знаеше, че край Прохода на Грела няма дървета. Преди да стигнат високата, ветровита пътека между върховете, дърветата щяха да изчезнат. Затова започна да майстори снегоходки — за да не й потрябват на място, където няма от какво да ги изработи. Реши да направи само един чифт. Не знаеше колко стръмен е проходът, но вече познаваше вятъра и студа. Не биваше да се движат бавно, за да не измръзнат. Навярно щеше да се наложи да носи детето.

Нощем Битърблу потъваше веднага в мъртвешки сън и понякога проплакваше, сякаш сънува кошмари. Катса я наблюдаваше и поддържаше огъня. Сглобяваше дървени дъски и се опитваше да не мисли за По. Опитваше се, но не успяваше.

Раните й заздравяваха бързо. Най-плитките вече не личаха, а дори дълбоките бяха спрели да кървят за няколко часа. Създаваха й само дребно неудобство, въпреки че торбите и снегоходките простъргваха драскотините по гърба й. Рамото и гърдите й негодуваха всеки път, щом ръката й се стрелнеше към колчана, който изработи с част от кожата на седлото. Щяха да й останат белези по рамото, по гърдите и вероятно по бедрата. Но това щяха да са единствените следи от котката по тялото й.

Реши да направи и нещо като носилка, след като измайстори снегоходките. За да носи по-лесно детето. Някаква плетеница от върви и ремъци от конската сбруя, та ако се наложи да носи Битърблу, ръцете й да се свободни да използва лъка. И навярно кожух за себе си, след като вече е осигурила топлина на Битърблу. Палто от следващия вълк или планински лъв, който се изпречи на пътя й.

Всяка нощ, когато разпалеше силно огъня и свършеше работата си, а мислите за По я обсаждаха толкова упорито, че не съумяваше да им избяга, тя се сгушваше до Битърблу и заспиваше за няколко часа.

Една нощ откри, че и тя трепери нощем. Налагаше се да увива главата и врата си с кожи и да тропа с крака, за да раздвижи кръвта в тях. Сигурно наближаваме Прохода на Грела, помисли си Катса. В Прохода на Грела щеше да е още по-студено, а според Катса светът бе стигнал почти до предела на студа.

Страхуваше се за пръстите на детето и за кожата на лицето му. Спираше често, за да разтрива дланите и стъпалата на Битърблу. Тя не говореше и се изкачваше като зашеметена; разсъдъкът й обаче беше непокътнат. Кимаше и клатеше глава в отговор на въпросите на Катса. Улавяше се за нея, когато я повдигаше или я носеше. Плачеше от облекчение, когато нощният им огън я стопляше. Плачеше от болка, когато Катса я будеше в мразовитите утрини.

Сигурно наближаваха Прохода на Грела. Надяваше се, защото не знаеше колко още ще понесе детето.

Една сутрин се изви ледена виелица, докато се изкачваха между дървета и шубраци. Почти до пладне бяха слепи, привели глави срещу вятъра, присвили тела под напора на снега и студа. Катса подпираше детето както винаги по време на буря, а силното й чувство за посока я водеше нагоре и на запад. След известно време забеляза, че пътеката не е толкова стръмна и вече не се препъва в дървесни корени и планински храсти. Краката й тежаха, сякаш снегът е станал по-дълбок и трябва да си проправя пъртина.

Бурята стихна ненадейно, както беше започнала. Планината се бе променила. Намираха се в подножието на дълго, равно, заснежено възвишение без растителност. Вятърът подхващаше ледени кристали от белия килим и ги завърташе във въздуха. Напред, отляво и отдясно, се възправяха две черни канари. Възвишението се издигаше и минаваше между тях.

Белотата ги заслепяваше, небето беше толкова близо и толкова яркосиньо, че Битърблу заслони очи с длан. Проходът на Грела. Никакви животни нямаше да ги нападат, никакви скали нямаше да им препречват пътя, никакви храсталаци нямаше да ги препъват. Пред тях се виждаше само полегат склон, покрит с чист сняг. Прекосяха ли го, щяха да превалят планинското било и да се спуснат в Съндър.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Сердце дракона. Том 9
Сердце дракона. Том 9

Он пережил войну за трон родного государства. Он сражался с монстрами и врагами, от одного имени которых дрожали души целых поколений. Он прошел сквозь Море Песка, отыскал мифический город и стал свидетелем разрушения осколков древней цивилизации. Теперь же путь привел его в Даанатан, столицу Империи, в обитель сильнейших воинов. Здесь он ищет знания. Он ищет силу. Он ищет Страну Бессмертных.Ведь все это ради цели. Цели, достойной того, чтобы тысячи лет о ней пели барды, и веками слагали истории за вечерним костром. И чтобы достигнуть этой цели, он пойдет хоть против целого мира.Даже если против него выступит армия – его меч не дрогнет. Даже если император отправит легионы – его шаг не замедлится. Даже если демоны и боги, герои и враги, объединятся против него, то не согнут его железной воли.Его зовут Хаджар и он идет следом за зовом его драконьего сердца.

Кирилл Сергеевич Клеванский

Фантастика / Фэнтези / Самиздат, сетевая литература / Боевая фантастика / Героическая фантастика