Даровита

Изглеждаше почти примамливо.

В съзнанието на Катса първо зажужа, а после забуча предупреждение. Взря се в снежните кълбета, които вятърът завихряше по повърхността на прохода. Разстоянието сигурно бе по-голямо, отколкото й се струваше. Нямаше и никакъв заслон от вятъра. Пътят едва ли беше толкова равен, колкото изглеждаше от тук, осветен от яркото слънце. Извиеше ли се виелица, или по-точно — когато се извиеше виелица — стихията щеше да влезе в унисон с тези планински върхове, където нищо живо не вирее и оцеляват само камъните и ледът.

Катса изтупа снега, полепнал по кожуха на Битърблу. Отчупи ледените висулки от качулката на детето. Свали снегоходките от гърба си, стъпи върху тях и завърза здраво ремъците за обувките и глезените си. Размота носилката, която беше изработила, и помогна на детето да я нахлузи — бавно и усилно. Битърблу не се възпротиви, нито поиска обяснение. Движеше се мудно. Катса се наведе, улови я за брадичката и я погледна в очите.

— Битърблу, Битърблу, не заспивай. Аз ще те нося, но само защото трябва да се движим бързо. Усетя ли, че заспиваш, ще те пусна, и ще те накарам да ходиш. Разбираш ли? Ще те накарам да ходиш, принцесо, колкото и да ти е тежко.

— Изморена съм — прошепна детето и Катса я улови за раменете и я разтърси.

— Няма значение дали си изморена. Ще правиш каквото ти казвам. Ще впрегнеш всичките си сили да останеш будна. Разбираш ли?

— Не искам да умра — отрони Битърблу и една сълза се стече от окото й и замръзна върху клепача й.

Катса коленичи и прегърна вледененото вързопче, в което се бе превърнало момичето.

— Няма да умреш. Няма да позволя да умреш — обеща й тя.

Ала единствено волята й не бе достатъчна да опази детето живо и Катса бръкна под мантията си и извади меха с водата.

— Пий! Изпий водата!

— Студена е — промълви Битърблу.

— Ще ти даде сили. Бързо! Да не замръзне!

Детето изпи водата и Катса взе мигновено решение. Захвърли лъка на земята. Смъкна торбите и колчана и ги хвърли до лъка. Свали вълчите кожи, които увиваха раменете й, кожите, които си бе позволила да запази за себе си едва след като бе покрила детето с няколко пласта кожи от главата до петите. Вятърът откри пролуките в окървавената й мантия и студът я преряза през корема; прониза незарасналите рани по гърдите и рамото й, но тя си каза, че скоро ще тича и движението ще я стопли. Кожите, покриващи главата и врата й, бяха достатъчни. Уви големите вълчи кожи около детето като одеяло.

— Полудяла си — каза Битърблу и Катса аха да се усмихне, Защото щом момичето намираше сили да я жегне, значи разсъдъкът му не бе съвсем помътен.

— Предстои ми сериозно упражнение — отвърна Катса. — Не искам да се изпотя. Подай ми меха, дете. — Коленичи и напълни меха със сняг. Завърза го и го пъхна под кожуха на Битърблу. — Ти ще го носиш, за да не замръзне.

Вятърът връхлиташе от всички посоки, но на Катса й се стори, че най-яростен е западният вятър, режещ лицата им. Затова реши да носи Битърблу на гръб. Преметна всичко друго през гърди и нарами носилката с детето. Изправи се и направи няколко предпазливи крачки със снегоходките.

— Свий си ръцете в юмруци и ги пъхни под мишниците ми — нареди тя на момичето. — Опри лице в кожата около врата ми. Внимавай за краката си. Стори ли ти се, че не ги усещаш, кажи ми. Разбираш ли, Битърблу?

— Разбирам — отвърна детето.

— Добре — отсече Катса. — Тръгваме.

И се затича.

Бързо се приспособи към снегоходките и с нестабилните товари върху гърдите и гърба й. Момичето не тежеше никак, а снегоходките работеха добре, щом свикна да тича с леко разтворени крака. Не й се вярваше, че е възможен такъв студ. Не й се вярваше, че е възможно вятърът да духа толкова силно и упорито, без изобщо да стихва. Всяко вдишване пронизваше като нож дробовете й. Ръцете, краката и особено дланите, всяка част от тялото й, непокрита с кожи, гореше от студа, сякаш се бе хвърлила в огън.

Тичаше. Отначало й се струваше, че тупкащите й крака и стъпала създават известна топлина; постепенно неспирното тупкане се превърна първо в хапеща болка, а сетне в тъпа болка; накрая вече не усещаше изобщо тупкането, но продължаваше с усилие на волята, напред, нагоре, към върховете, които сякаш оставаха на същото разстояние.

Облаците се скупчиха отново и я засипаха със сняг. Вятърът пищеше, но тя тичаше, ослепяла. Надвикваше бурята и задаваше въпроси на Битърблу, безсмислени въпроси за Монсий, за града на Лек, за майка й. И винаги я питаше дали усеща ръцете си, дали може да си движи пръстите на краката, дали се чувства замаяна или сънлива. Не знаеше дали Битърблу разбира въпросите й. Не чуваше какво й отговаря. Но й отговаряше, а щом й отговаряше, значи беше будна. Катса притискаше с мишници дланите на момичето. Пресягаше се назад, улавяше обувките на детето и доколкото й стигаха силите, разтриваше пръстите му. И продължаваше да тича дори когато вятърът сякаш я отпращаше назад. Дори когато въпросите й станаха още по-несвързани, пръстите й отказваха да помръднат, а ръцете й — да притискат дланите на Битърблу.