Даровита

Катса затършува в торбите и извади свитъка с карти. Разгърна ги в скута си и ги прелисти. Очевидно Рафин бе приел на сериозно думите на По, че не са сигурни накъде отиват. Имаше карти на Нандър и Уестър, на града на Драуден и на града на Бирн, карта на Съндър и карта на града на Мургон. Множество карти на различни монсийски местности. Извади омачкан лист от купчината, приглади го на земята край огъня и затисна краищата му с камъни. Клекна пред картата и погледна принцесата, която наглеждаше пъдпъдъците, цвърчащи над пламъците.

И в седемте кралства имаше сивооки и тъмнокоси хора; цветът на очите и на косите на Битърблу не беше необичаен. Ала чертите й се открояваха дори в приглушеното сияние на огъня. Правият нос, спокойната извивка на устните, гъстата коса, високото чело. Катса не можеше да определи причината, но дори без халки в ушите и без пръстени по ръцете детето приличаше на лиенид. Издаваше го нещо отвъд тъмната коса и светлите очи.

В кралство, където издирват отчаяно десетгодишното момиченце на лиенидска майка, Битърблу трудно щеше да остане незабелязана. Дори след като направят очевидното — да й отрежат косата, да я преоблекат и да я превърнат в момче.

Спътницата на детето създаваше не по-малки затруднения. На светло Катса нямаше да мине лесно за момче. И трябваше някак да прикрие зеленото си око. Женствено момче с едно яркосиньо око и превръзка върху другото и дете с лиенидски черти щяха да привличат прекалено много внимание денем. А не можеха да си позволят да пътуват само нощем. И дори да стигнеха до Монпорт незабелязани, видеха ли ги там, веднага щяха да ги разпознаят. Щяха да се опитат да ги заловят и щеше да се наложи да убива, а после да похити или да открадне кораб — тя, която не разбира нищичко от кораби. Лек щеше да узнае и да разбере къде да ги търси.

Отмести очи от принцесата и ги сведе към картата върху земята до нея. Беше карта на монсийско-съндърската граница, на непристъпните монсийски върхове. Ако По беше тук, щеше да се досети какво се върти в ума й. Представи си какъв чудовищен спор щеше да последва.

Представи си спора, защото това й помогна да вземе решение.

Щом се навечеряха, тя сви картите и завърза торбите за седлото.

— Качвай се, Битърблу, не бива да пропиляваме тази нощ. Време е да тръгваме.

— По те предупреди да не изтощаваш коня — напомни й Битърблу.

— Конят скоро ще си отпочине на воля. Поемаме към планините и щом се изкачим нависоко, ще го пуснем на свобода.

— Към планините? — повтори Битърблу. — Как така към планините?

Катса разпиля жаравата. Изкопа дупка с камата да скрие останките от вечерята им.

— В Монсий не сме в безопасност. Ще прекосим планините към Съндър.

Битърблу я погледна ококорено.

— Ще прекосим планините? Тези планини тук?

— Да. Сигурно ни причакват на прохода през северната граница. Ще си намерим собствен проход. Тук.

— Дори през лятото никой не прекосява тези планини — каза момичето. — Сега наближава зима. Нямаме топли дрехи. Имаме само нож и кама. Невъзможно е. Няма да оцелеем.

Катса имаше готов отговор, въпреки че подробностите й убягваха. Качи малката на седлото и се метна зад нея. Насочи коня на запад.

— Ще те опазя жива — обеща тя.

Всъщност не разчитаха само на камата и на ножа. Разполагаха с кама, нож, въже, игла, канап, карти, лекарства, злато, малко дрехи, излинялото одеяло, с което Битърблу се завиваше, две торби, седло и една юзда. И имаха всичко, което Катса съумееше да улови, да убие или да изработи или обработи с двете си ръце. На първо място — кожа, за да защити детето от хапещия студ, който вече ги измъчваше, и от още по-опасния студ, който ги очакваше. За него обаче Катса щеше да мисли по-късно, защото мислите я разколебаваха.

Реши да направи лък и снегоходки — бе бродила веднъж-дваж с такива из зимните гори край града на Ранда. Помнеше как изглеждат и как се използват.

След часове езда небето зад тях просветля и се обагри. Катса свали детето от коня. Поспаха час-два, сгушени в покрит с мъх процеп между скалите. Изгря слънце и Катса се разбуди, дочула в просъница как Битърблу трака със зъби. Време беше да събуди детето и да тръгнат, а преди денят да превали, да намери начин да надвие студа, който не му даваше мира.

Битърблу примижа под лъчите.

— По-високо сме — констатира тя. — През нощта сме се изкачили.

Катса й подаде остатъците от снощната вечеря.

— Да.

— Още смяташ да прекосим планините.

— Единствено на това място в Монсий Лек няма да ни потърси.

— Защото знае, че само луд би дръзнал да мине от тук.

Долови раздразнение в гласа на Битърблу — първият намек за недоволство, откакто с По я откриха в гората. Е, имаше основания. Беше изморена и измръзнала; майка й беше мъртва. Катса разгърна картата на монсийските върхове в скута си, без да продума.

— В планините има мечки — напомни й Битърблу.

— Мечките ще спят до пролетта — махна с ръка Катса.

— Има и други животни. Вълци. Планински лъвове. Създания, каквито не си виждала в Мидлънс. Не си виждала и такъв сняг. Не знаеш какви са тези планини.