Даровита

— Може да се наложи да ги храниш — предупреди го, когато излезе от водата и се облече. — Но ще ти стигнат за известно време.

— А сега тръгвайте — подкани По.

— Първо ще ти направя патерици.

— Не. Тръгвайте!

— Искам…

— Катса, мислиш ли, че искам да тръгнеш? Щом ти казвам, че трябва, значи трябва!

Тя го погледна в очите и веднага извърна глава.

— Ще си поделим вещите.

— С Битърблу вече го направихме.

— Ще ти превържа рамото за последно.

— Детето вече ме превърза.

— Мехът ти за вода…

— Пълен е.

Битърблу дойде при тях.

— В колибата има купища дърва — обяви гордо тя.

— Време е да тръгвате — повтори По, приведе се напред и се изправи бавно.

Катса преглътна възраженията и му предложи рамото си за опора. Битърблу развърза коня и тръгнаха към колибата.

Ходиш по-стабилно, помисли Катса. Ела с нас.

— Братовчедке, не й позволявай да изтощи коня. Напомняй й да спи и да се храни от време на време. Ще се опита да ти дава всичката храна — предупреди я По.

— Както правиш ти — отбеляза Битърблу и По се усмихна.

— Аз ти давах повечето храна — поправи я той. — Катса ще ти дава всичката.

Спряха пред входа на колибата. По се облегна на рамката на вратата. Ела с нас, помисли Катса, когато застана пред него.

— Ще ви преследват — напомни им По. — Постарайте се да не ви доближат толкова, че да ги чувате. Предрешете се някак. Мръсни сте и дрипави, но дори глупак би ви познал. Не знам как да скриеш очите си, Катса, но все ще измислиш нещо.

Ела с нас.

— Битърблу, помагай на Катса, ако чуе нещо и се обърка. Помагайте си. Не се доверявайте на никого в Монсий. Не се доверявайте на никого, досегнат от Дарбата на Лек. Няма начин да го победиш, Катса. Единственото ви спасение е бягството. Разбирате ли?

Ела с нас.

— Разбирам — отвърна тя и една сълза се стече по бузата й.

Той протегна ръка и я избърса с върха на пръста си. Взря се в лицето й и се обърна към Битърблу. Коленичи и я улови за ръцете.

— Сбогом, братовчедке.

— Сбогом — отговори сериозно детето.

По се изправи предпазливо и пак се облегна на вратата. Затвори очи и въздъхна. Отвори ги и погледна Катса. Устните му се извиха в едва забележима усмивка.

— От самото начало ме предупреди, че ще ме напуснеш, Катса.

— Как смееш да се шегуваш? — Тя преглътна сълзите. — Знаеш, че не ставаше дума за това.

— О, Катса. Моя дива котка.

Докосна я по лицето. Усмихна й се. Преряза я болка и тя разбра, че не може да го остави сам. Прегърна я, целуна я и прошепна нещо. Тя го прегърна с цялата си сила — рамото сигурно го заболя, но не се оплака.

Катса не погледна назад, когато препуснаха. Само стисна здраво Битърблу и извика името му; то отекна болезнено в нея и дълго време тя не усещаше нищо друго.

Двайсет и девета глава

Препускаха в подножието на монсийската планина и пришпорваха клетия кон на юг. Понякога се натъкваха на равна земя, ала по-често криволичеха бавно край скали, дерета и водопади — места, където копитата на коня не намираха никаква опора. Катса слизаше от седлото и го повеждаше обратно към по-ниските склонове. Там кожата на Катса току настръхваше и всеки звук спираше дишането й. Поемаше си дъх едва когато се изкачваха отново. Защото в ниското започваше гората, а Катса знаеше, че гората гъмжи от войници на Лек.

Армията несъмнено претърсваше педя по педя гората, пътя към пристанището и земята между тях. Сигурно бяха завардили и планинския проход на границата с Естил и Съндър. Наблюдаваха и корабите, отплаващи от Монпорт, и претърсваха трюмовете им, да не би да укриват похитената дъщеря на краля.

Не. Денят започна да преваля и Катса разбра, че се залъгва. Освен всички кораби — съмнителни или не — претърсваха и сградите в пристанищния град, и целия бряг на изток от Монпорт и на запад към планините, и всеки кораб, доближил монсийската суша. Сигурно разглобяваха дъска по дъска лиенидски те кораби. След ден-два цели орди войници на Лек щяха да плъзнат из планинските подножия. Защото само два пътя отвеждаха отвъд пределите на Монсий — морето и планинският проход до границата с Естил и Съндър. Не откриеха ли бегълците в гората, по пътя за пристанището, в Монпорт или на някой кораб, Лек щеше да разбере, че са в планините, приклещени в капан между морето и гората от едната страна и върховете по границата между Монсий и Съндър, от другата.

Когато се стъмни, Катса запали малък огън до висока скала.

— Изморена ли си, Битърблу?

— Да, но не много — отговори детето. — Уча се да спя върху коня.

— И тази нощ ще се наложи да спиш в седлото — предупреди я Катса, — защото не бива да спираме. Кажи ми, принцесо, познаваш ли тези планински била?

— Билата, които ни делят от Съндър? Малко. Никой не знае много за тези планини. Малцина ги прекосяват, освен на север, разбира се, през прохода.

— Хмм…