Дарвиния

В средата на януари пристигна параход със стока, която Джеръд бе поръчал още през лятото. Огромни макари с вериги и въжета, пирони, смола и катран, четки и метли. Джеръд нае една каруца, за да ги прекара до дюкяна. Днес най-сетне разтовари последната част от пратката и се разплати с каруцаря, чиито коне изпускаха облаци пара в мразовития въздух, докато Каролайн и Алис подреждаха стоката по рафтовете. Леля Алис се трудеше неуморно, като спираше само да изтрие ръце в престилката, и говореше рядко.

Напоследък избягваше да поглежда Каролайн в очите. От известно време бе станала студена, неодобряваща, грубо вежлива.

Сдърпаха се още в началото — след ужасната новина за партизанската атака срещу „Уестън“. Алис не искаше да повярва, че Гилфорд е мъртъв. Беше твърдо уверена в обратното.

Но Каролайн дълбоко в себе си знаеше, че Гилфорд не е между живите — разбра го още в момента, когато Джеръд й съобщи за „Уестън“, макар че това не доказваше нищо — експедицията бе стоварена по-нагоре по реката. Джеръд призна, че са лесна плячка за опитни разбойници. Младата жена се опитваше да не издава чувствата си, поне в началото. Но в сърцето си вярваше, че е вдовица, още преди да свърши лятото.

Никой от останалите не признаваше очевидното. Нали винаги има надежда. Но септември отмина без нова вест и надеждата взе да се топи с настъпването на есента и изчезна в началото на зимата.

Още нищо не се знае със сигурност, повтаряше Алис. Случват се чудеса.

— Една съпруга трябва да се уповава на вярата — съветваше тя Каролайн.

Съпругата да, но не и младата жена.

Спорът остана нерешен, а и нямаше как иначе. Те просто престанаха да разговарят за това, ала проблемът оставаше и продължаваше да хвърля сянка върху всеки разговор, особено вечер, когато се събираха около масата и в настъпилата тишина се чуваше само равномерното потракване на часовника. От известно време Каролайн носеше черни дрехи. Алис остави костюма на Гилфорд в гардероба, сякаш да й натяква, че прибързва.

Каролайн знаеше, че има друга причина за неразбирателството между тях двете.

Увери се в това още преди да приключат със сутрешната работа. Алис отиде да обслужи подранил клиент и когато се върна, имаше физиономия на човек, който се готви да каже нещо неприятно. Тя присви очи и Каролайн се помъчи да не трепне под втренчения й поглед.

— Лошо е да скърбиш, когато не знаеш със сигурност дали мъжът ти е мъртъв — рече тя мрачно. — Но още по-лошо е, когато спреш да скърбиш за него.

„Тя знае“ — помисли си Каролайн.

Не че имаше някакво значение.

Същата вечер Джеръд и Алис отскочиха до „Корона и тръстика“ — местната кръчма. След като се увери, че са излезли, Каролайн облече набързо Лили и я отведе при госпожа Де Кьонинг, която вземаше един канадски долар за услугата да наглежда малкото момиче и да не казва на никого. Каролайн целуна дъщеря си, излезе навън и си закопча палтото, потрепервайки от студения вятър.

Звездите трептяха над скования от зимата град. Газови улични лампи озаряваха с бледа светлина снега по паважа. Каролайн наведе глава и пое право срещу вятъра. Беше завладяна от усещането, че върши нещо лошо, и знаеше кой й го е предал. Всъщност не вършеше нищо чак толкова грешно. И как иначе, след като Гилфорд беше мъртъв. Съпругът й не бе между живите. Тя нямаше съпруг.

Колин Уотсън я чакаше на ъгъла на „Търговска“ и „Темза“. Прегърна я набързо, сетне повика файтон. Усмихна й се, докато й помагаше да се качи — суховата усмивка, засенчена от гъстите му мустаци. Каролайн предположи, че се опитва да скрие присъщата му меланхолия. Ръцете му бяха големи и силни.

Къде ще я отведе тази нощ? Първо да пийнат нещо (но не в „Корона и тръстика“). Да поговорят. Ето това е. Той обичаше да говори. Напоследък обмисляше да напусне службата. Бяха му предложили чиновническа работа на пристанището. Беше се преместил от къщата на Джеръд още през септември и бе наел стая в „Империал“, където прекарваше самотни нощи.

Така беше по-лесно и за двама им — със стая изцяло на негово разположение.

Не можеше да остане при него през цялата нощ, колкото и да й се искаше. Джеръд и Алис не биваше да знаят какво прави. Или, дори да се досещат, не трябваше да са напълно сигурни.

Въпреки това ужасно й се искаше да е с него. Колин бе мил и нежен с нея по начин, по който Гилфорд не умееше. Гилфорд винаги смяташе, че непостоянното й настроение се дължи на някакви негови недостатъци. Той бе прекалено грижлив, но тя предпочиташе от време на време да си поплаче, без да поражда у него желанието да се извинява.