Дарвиния

Високият и суров лейтенант Уотсън имаше свои настроения и оставяше Каролайн сама на страданието. Може би, мислеше си тя, това е начинът, по който един джентълмен трябва да се отнася с вдовица. Драстичните промени в света бяха породили и промени в отношенията между хората, но някои мъже все още знаеха какво е благородство. Някои все още питаха, преди да те докоснат. Колин бе благороден. От всичко в него най-много харесваше очите му. Гледаше я, сякаш прозираше в нея, сякаш разбираше всичко и й прощаваше. На Каролайн й се струваше, че няма грях на този свят, който тези очи не биха опростили.

Задържа се до късно и пи повече, отколкото трябваше. Любиха се страстно и отчаяно. После нейният лейтенант я качи в един файтон — около час по-късно, отколкото бе планирала, но въпреки това тя накара кочияша да я остави на една пряка преди „Търговска“. Не искаше да я виждат, че слиза от колата в този час на нощта. Кой знае защо й се струваше, че това би издало извършения грях. Тя прекоси забързано последната отсечка, стиснала зъби от студ, и взе Лили от госпожа Де Кьонинг, която й изврънка още един долар за закъснението.

Джеръд и Алис, разбира се, си бяха у дома. Каролайн се опита да се държи спокойно, докато се събличаше и успокояваше Лили. Джеръд затвори книгата и обяви с безизразен глас, че отива да си легне. Докато излизаше от стаята, се спъна. Той също беше пил доста.

Но дори Алис да бе пила, не й личеше.

— Момичето има нужда от сън — заяви тя. — Нали, Лили?

— Аз ще я сложа да си легне — рече Каролайн.

— Не ми изглежда да се нуждае от нечия помощ. Заспала е на крак, при това от час. Хайде, Лили, бягай в топлото легло! Ще се справиш сама, нали?

Лили се прозя и кимна, сетне излезе, оставяйки майка си без защита.

— Спа до късно тази сутрин — опита се да се извини Каролайн.

— Напоследък не спи добре. Страхува се за баща си.

— Аз също съм уморена — подхвърли Каролайн.

— Но не твърде уморена, за да изневеряваш?

Младата жена замръзна, надявайки се, че не я е чула добре.

— Да развратничиш с друг мъж — продължи Алис. — Или използваш друга дума за това, което правиш?

— Не е твоя работа.

— Може би трябва да си намериш друго място, където да спиш. Писах на Лиам в Бостън. Настоява да се прибереш при първа възможност. Опитах се да се извиня — от твое име.

— Нямаш право на това.

— Мисля, че имам пълното право.

— Гилфорд е мъртъв! — това беше единственият й контрадовод и тя съжали, че го е използвала в началото. Сякаш изгуби тежестта си, още щом го произнесе.

— Няма как да го знаеш със сигурност — възрази със зла усмивка Алис.

— Чувствам го със сърцето си. Липсва ми всеки ден.

— В такъв случай имаш странни представи за траурния период. — Този път Алис не направи опит да скрие гнева си. — Каролайн, кой ти каза, че си различна от другите? Сигурно Лиам, когато се е грижел за теб, бедното сираче, зад високите стени на неговата бостънска къща. Но всеки от нас загуби по някого… а някои изгубиха всички, които са обичали, синове, дъщери, братя и сестри. Някои от нас нямат деца, в които да намират утеха, нито гальовни компаньони в топли легла.

— Това не е честно!

— Не ние измисляме правилата, Каролайн. Само се опитваме да ги спазваме.

— Не искам да бъда вдовица до края на живота си!

— Сигурно си права. Но ако ти е останало поне малко благоприличие, ще помислиш повече, преди да си легнеш с мъж, който е помогнал да убият твоя съпруг.

17

— Не ти ли се струва, че тази история взе да ти омръзва?

Гласът сякаш се материализира от спарения въздух на кръчмата, мек, подкупващ и предразполагащ. Но не това бяха думите, които Вейл очакваше да чуе. Как ще е най-добре да отговори?

„Бъди лаконичен“, помисли си той.

— Я се разкарай.

До него изплува силует.

— Не е честно да ми отвръщаш така. Нали, Елиас? Хайде, не се сърди. Дойдох само да си побъбрим.

— Познаваме ли се? — изстена Вейл.

Мъжът беше висок. Държеше се учтиво, беше добре облечен, с красиви черти. Макар че не беше чак толкова хубав, за колкото вероятно се мислеше с тази сияеща усмивка. Вейл го прецени като двайсет-двайсет и няколко годишен — прекалено млад, за да се държи толкова уверено.

— Не, ти не ме познаваш. Тимъти Крейн.

Ръце като на пианист. Дълги костеливи пръсти. Вейл реши да го разкара.

— Изчезвай!

— Съжалявам, Елиас, но трябва да си поговоря с теб, независимо дали го искаш.

Дразнещ аристократичен акцент от Нова Англия.

— Кой си ти, някой от племенниците на Сандърс-Мос?

— Съжалявам. Никаква роднинска връзка с тях. Но аз знам ти кой си. — Крейн се наведе по-близо. Опасно близо. Дъхът му подразни дясното ухо на Вейл. — Ти си човекът, който говори с мъртвите.

— Аз съм човекът, който иска да си разкараш задника от тук.

— Човекът с бог вътре в него. Болезнен и настойчив бог. Ако е като моя.

Крейн бе наел карета, която го чакаше отвън на паважа. „Исусе Христе — помисли си Вейл. — Това пък какво е?“ Имаше объркващото усещане за събития, които се развиват вън от възможностите му за възприемане. Той измърмори адреса на къщата си и се облегна до ухиления си спътник.