Декамерон

Съобщили това на инквизитора, а той, щом узнал, че човекът притежава обширни имения и пълна кесия, побързал cum gladiis et fustibus24 да го извика на съд под най-сурово обвинение, с намерение по-скоро да напълни джобовете си с флорини, а не да намали неверието на обвиняемия, както и станало. Той го извикал и го запитал дали е вярно това, що се говори срещу него. Човекът отвърнал, че е вярно и разказал каква била работата. Благочестивият инквизитор — голям поклонник на свети Йоан Златоуст25 — го смъмрил: „Значи, ти си казал, че Христос е пияница, че е любител на хубавите вина, като че ли той е някакъв си там Чинчилионе или някой от вашата дружина от пияници, дето все по кръчмите кисне. А сега си седнал да хленчиш най-смирено и искаш да кажеш, че било дребна работа, така ли? Не е така, както си мислиш: речем ли да постъпим според задълженията си, ще трябва да те пратим на кладата — това заслужаваш.“ И му наговорил още много такива приказки и го заплашвал, сякаш клетият човек бил епикуреец, отричащ безсмъртието на душата; за кратко време така успял да го сплаши, че нещастникът възложил на неколцина посредници да намажат ръцете на монаха с порядъчно количество от маста на свети Йоан Златоуст (която много помага против заразната като чума алчност на духовниците, особено на монасите минорити, дето не смеят да пипнат пара с ръка), та да прояви по-голямо милосърдие към него. И употребил толкова от тая мас — а тя направо е чудодейна, макар Гален да не я споменава нито в едно от своите медицински съчинения, — че кладата, с която го заплашвали, била милостиво заменена с наказанието да носи пришит на гърдите си кръст; и за да се отличава по-добре, сякаш той трябвало да потегля на презморски кръстоносен поход, лепнали му жълт кръст на черен плат.

Освен това, след като получил парите, монахът го задържал известно време при себе си, налагайки му епитимия: всяка сутрин да отива на литургия в „Санта Кроче“, а по пладне да се явява пред него; през останалата част от деня можел да прави каквото си иска. Човекът изпълнявал най-прилежно всичко, каквото му било наредено; но не щеш ли, един ден, по време на службата, той чул да пеят следните слова от евангелието: „И ще ви се въздаде стократно, и ще наследите вечния живот“; той добре ги запомнил и съгласно полученото нареждане се явил точно на обед пред инквизитора, тъкмо когато оня се хранел.

Инквизиторът го запитал ходил ли е сутринта на църква. „Да, месер“ — отвърнал бързо човекът. А инквизиторът казал: „Не чу ли по време на службата нещо, в което да си се усъмнил и за което искаш да ме запиташ?“ Човекът отговорил: „Разбира се, не се усъмних в нищо от онова, което чух; напротив, твърдо съм убеден в неговата истинност; но чух едно нещо, което ме накара и продължава да ме кара да изпитвам безкрайно съжаление към вас и вашите братя, монасите, заради злата участ, която ви очаква на оня свят.“

Тогава инквизиторът запитал: „Кои са тия думи, дето са предизвикали у тебе такова съжаление към нас?“ Човекът отвърнал: „Месер, това бяха думите от евангелието: «И ще ви се въздаде стократно.»“

„Така е — забелязал инквизиторът, — но защо точно тия думи те развълнуваха?“ Човекът отвърнал: „Ще ви обясня, месер. Откакто почнах да идвам тук, всеки ден виждам да раздават на бедняците, дето се трупат отвън, кога един, кога два казана чорба; а тая чорба се отнема от вас и от братята от тоя манастир; и ако на оня спят рекат да ни връщат по сто казана чорба за всеки казан, даден тук, вие ще имате толкова чорба, че направо ще се удавите в нея.“

Сътрапезниците на инквизитора прихнали да се смеят, но духовникът се смутил, защото разбрал, че тия слова са насочени против техните лицемерни благодеяния; и ако не се боял от порицание заради предишната си постъпка, щял да извика човека отново на съд, задето така остроумно жегнал и него, и останалите готованци. Вместо това той с яд му казал да не се явява повече пред него и му разрешил да прави каквото си иска.

НОВЕЛА VII

С разказа си за Примас и абата дьо Клюна Бергамино умело изобличава Кане дела Скала заради проявеното от него необичайно скъперничество.

Новелата, разказана така забавно от Емилия, накарала и кралицата, и всички останали да се смеят и да хвалят остроумието на кръстоносеца. Като се поуспокоили и престанали да се смеят, дошъл ред на Филострато, който започнал така: