Декамерон

— Хубаво е, почитаеми дами, човек да улучи неподвижна цел, но почти истинско чудо е, когато изведнъж се появи нещо необичайно и стрелецът тозчас успее да го порази. Греховният и нечестив живот на духовенството, който често може да се приеме за почти сигурен признак на порочност, лесно може да даде повод всекиму да говори за него, да кори и порицава когото пожелае; затова, колкото и добре да е постъпил оня почтен човек, дето разобличил инквизитора и лицемерното милосърдие на монасите, които подхвърлят на бедняците храна, годна само за свинете или за изхвърляне, по-голяма похвала според мен заслужава човекът, за когото възнамерявам да разкажа сега. На мисълта за това ме наведе предишната новела. Човекът, за когото става дума, осмял месер Кане дела Скала — иначе щедър и благороден господар — за внезапно проявеното и необичайно за него скъперничество, като му разказал една новела, намеквайки чрез нея за онова, което искал да му каже за себе си и за него. Ето и самата новела.

Както все още се носи по света сияйната му слава, месер Кане дела Скала (когото щастието съпътствувало в не едно от неговите начинания) бил един от най-знатните и благородни властелини в Италия от времето на император Федериго II26, та и до наши дни. Веднъж той намислил да устрои във Верона голямо, бляскаво празненство, затова поканил множество люде от разни краища на страната и най-вече всякакви комедианти за забава и развлечение; не щеш ли, неизвестно по какви причини, той изведнъж се отказал от намерението си и като дарил някои от пристигналите вече комедианти, казал им да си вървят.

Останал само един от тях на име Бергамино — такъв изкусен и сладкодумен разказвач, какъвто човек не може да си представи, без да го е чул; и тъй като не бил нито възнаграден, нито пък му било казано да си върви, той решил да не си тръгва, надявайки се, че рано или късно все ще извлече някаква полза за, себе си. Но месер Капе си бил втълпил, че да даде нещо на Бергамино, все едно да го хвърли на вятъра, по-лошо дори — да го хвърли в огъня; затова не му споменавал нищо, нито пък заръчвал някому да му каже нещо но въпроса. Така минали няколко дни. Като видял, че никой не идва да го повика, нито да го потърси заради занаята му, Бергамино, който продължавал да живее за своя сметка в странноприемницата с конете и слугите си, започнал да се отчайва; ала продължил да чака, предполагайки, че ако си тръгне, няма да стори добре.

Той бил донесъл със себе си три изящни, скъпи костюма, подарени му от други властелини, за да се представи както трябва на празника; но тъй като стопанинът на странноприемницата настоявал да му се плаща, наложило се Бергамино да му даде единия костюм; после, понеже продължил престоя си, заложил и втория; след това продължил да се храни за сметка на третия, като мислел да остане, докато му стигнат парите, а после да си отиде. Но един ден, когато вече ядял за сметка на третия си костюм, Бергамино решил да направи следното: явил се пред месер Кане тъкмо когато той обядвал и застанал пред него с твърде опечален вид.

Като го видял, месер Кане — подтикван повече от желанието да го поизмъчи, отколкото да се развлече с някоя от неговите остроумни шеги — се обърнал към него със следните слова: „Какво ти е, Бергамино? Защо си така опечален? Я ни разкажи нещо!“ Тогава, без ни най-малко да се замисля — но сякаш дълго време преди това бил обмислял как да постъпи, — Бергамино, за да си оправи работите, разказал веднага следната новела:

„Вие сигурно знаете, господарю мой, че Примас познавал много добре латински и че нямало по-блестящ и по-остроумен стихотворен от него; благодарение на тия си достойнства той станал толкова знаменит, така се прочул, че макар и да не го познавали лично навсякъде, трудно можело да се намери човек, който да не го знае по име, да не знае кой е Примас. Ето какво се случило с него: веднъж, като бил в Париж и изпаднал в нищета — в каквато повече и живеел, защото заможните люде не ценели кой знае колко неговите достойнства, — той чул да разказват за някой си абат дьо Клюни, който минавал за най-богатия и с най-големи доходи прелат в цялата Църква Божия, с изключение на папата. Слушал той да приказват какви ли не чудесии за неговата щедрост и великолепие, че в неговия двор се уреждали непрекъснато празненства, че ако човек попаднел там, докато абатът се храни, не отказвали никому — стига той да си поиска — ни ядене, ни пиене.