Декамерон

„Месер Гулиелмо — рекъл той, — аз ще се разпоредя да напишат тази дума така, че нито вие, нито който и да е друг някога да има основание да каже, че аз нито съм виждал тази дума, нито пък съм чувал за нея.“ Оттогава насетне (толкова силна се оказала изречената от Гулиелмо дума) той станал най-щедрият и най-гостоприемен благородник — отнасящ се с най-голямо внимание и любезност и към чужденците, и към съгражданите си — в сравнение с когото и да било друг в Генуа от онова време.

НОВЕЛА IX

Жегнат от една гасконска дама, кралят на Кипър от малодушен става решителен.

Най-после дошъл ред на Елиса; тя била последна и без да чака подкана от кралицата, започнала весело така:

— Прелестни млади дами, често се случва една-единствена, понякога повече неочаквано, отколкото нарочно казана дума да упражни върху човека онова въздействие, което са били безсилни да окажат всевъзможните упреци и многото наложени му наказания. Това се вижда много добре чрез новелата, разказана ни от Лаурета; аз пък искам да ви докажа същото с още една, твърде кратка новела, защото хубавите разкази са винаги полезни и трябва да бъдат внимателно изслушвани, който и да ги разказва.

И така, искам да кажа, че по времето на първия кипърски крал, след като Готфрид Булонски27 завоювал Светата земя, случило се така, че някаква благородна гасконка отишла на поклонение пред гроба господен, а после на връщане пристигнала в Кипър, където някакви си негодници я обидили по най-безсрамен начин. И тъй като никой не я защитил, тя решила да се оплаче на краля; някой обаче й препоръчал да не си губи времето напразно, защото кралят бил толкова малодушен и жалък човек, че не само не наказвал за нанесените другиму обиди и оскърбления, ами с достойно за презрение малодушие преглъщал много обиди към самия него; та затова всеки, щом се ядосал за нещо, изливал си го на него, като го обиждал и ругаел.

Щом чула това, дамата, която била изгубила всякаква надежда да получи удовлетворение, решила да си излее поне яда, като укори краля за неговото малодушие.

Тя отишла при него, разплакала се и му казала: „Господарю мой, аз се явявам пред теб не защото очаквам възмездие за обидата, която ми нанесоха, а за да те помоля — вместо удовлетворение — да ме научиш да понасям така, както разправят, че сам ти понасяш оскърбленията, с които се нахвърлят срещу теб; та като взема пример от теб, да мога да преглътна обидата, която ми нанесоха и която — бог ми е свидетел, че ти казвам самата истина, — ако можех, бих прехвърлила с най-голямо удоволствие върху теб, щом си толкова издръжлив!“

Кралят, който до този миг бил муден и бездеен, изведнъж се стреснал, сякаш събуден от дълбок сън, наредил да накажат най-строго ония, дето обидили жената, и оттогава почнал да преследва най-сурово всеки, който вършел деяния, накърняващи честта на короната.

НОВЕЛА X

Магистър Алберто от Болоня засрамва изкусно една жена, която искала да го подиграе, задето се влюбил в нея.

Елиса млъкнала; да разкаже последната новела, било задължение на кралицата, която с женствена грация започнала:

— Благонравни девойки, както в ясните нощи звездите красят небесния свод, а напролет цветята — зелените морави, така и остроумните слова са украшение за добродетелните нрави и забавните беседи; поради своята краткост те повече прилягат на нас, жените, отколкото на мъжете, защото продължителното многоглаголствуване — особено когато е излишно — подхожда повече на мъжете, отколкото на жените, въпреки че днес — за наш срам и за срам на всички жени по света — е рядкост, та дори и невъзможно да се срещне жена, която да схване казаното на място остроумие или пък, ако го разбере, да съумее да отвърне както следва. А така става, защото умението, прилагано някога от жените, за да развиват духа си, днес се използува от тях да труфят тялото си; жената, която има най-пъстра рокля, с най-много обшивки и гиздала, смята, че хората са длъжни да я почитат като по-издигната от другите, и съвсем и не й минава през ума, че ако някой се сети да натовари или окачи всичко това на едно магаре, то ще може да издържи на много повече дрехи, отколкото която и да било жена, ала с това няма да заслужи повече почит и пак ще си остане магаре. Срам ме е да говоря за това, защото, ако спомена нещо против другите, значи да кажа същото и против себе си: нагиздени, белосани и червосани, облечени в пъстри дрехи, те стоят като мраморни статуи, неми и безчувствени, а запита ли ги човек за нещо, отговарят така, че би било по-добре изобщо да не си отварят устата; но те искат да ни уверят, че неумението им да поддържат разговор в обществото на жени или на почтени мъже се дължало на непорочността на техния дух, а плиткоумието си наричат свенливост, като че ли скромна може да бъде само жената, която разговаря единствено със слугинята си или със своята перачка или готвачка. Та нали, ако природата наистина ги е създала така, както те искат да ни убедят, самата тя щеше да се погрижи да ограничи по друг начин тяхната бъбривост.