Делириум

Странно нещо е животът. Никога не съм чувствала Хана толкова близка, колкото докато бягаме една до друга. Въпреки че не говорим, имам чувството, че сме свързани с невидима връв, тя съгласува движенията на ръцете и краката ни, води ни в един общ ритъм. Напоследък все по-често си мисля, че това ще се промени след процедурата. Хана ще си остане в Уест Енд, ще се сприятели със съседите си, с по-богати и по-важни хора от мен. А аз ще се преместя в някакъв скапан апартамент в Къмбърланд и няма да страдам за нея, нито ще си спомням какво е да тичаме една до друга. Вече ме предупредиха, че след процедурата може вече да не искам да бягам. Това е друг страничен ефект от лечението: хората често променят навиците си, губят интерес към нещата, които преди са им доставяли удоволствие.

„Излекуваните, неспособни на силни чувства и желания, се освобождават от минали и бъдещи страдания“ („Наръчник по лична безопасност, здраве и щастие“, глава „След процедурата“, стр. 132).

Продължаваме напред. Животът се разстила край нас като дълга панделка от цветове и звуци. Минаваме покрай „Свети Винсънт“, най-голямото мъжко училище в Портланд. Десетина момчета играят баскетбол в двора му, мързеливо дриблират с топката, подвикват си един на друг. Думите им се сливат в неразбираема смесица от крясъци, викове и изблици на смях, типична за всички момчешки групи, доколкото съм ги чувала зад някой ъгъл, от другата страна на улицата или долу, на плажа. Сякаш си имат собствен език. За стотен път си казвам колко е добре, че политиката на сегрегация ни държи разделени през повечето време.

Докато си мисля всичко това и бягам напред, изведнъж усещам, че момчетата млъкват и погледите им се насочват към нас. За не повече от секунда настъпва пълна тишина. Толкова се смущавам, че навеждам глава. Кожата ми пламва, цялата се обливам в пот, сякаш някой ме е метнал в гореща фурна. Но в следващия миг очите им пробягват през мен и се спират на Хана. Русата й коса се вее и блести на слънцето като златна монета.

Болката се завръща, краката ми натежават като олово, но аз стисвам зъби и продължавам да бягам, завивам по Търговската улица и оставям „Свети Винсънт“ зад нас. Хана също дава газ, бори се да не изостане. Обръщам се и казвам задъхано:

— Хайде да се състезаваме!

Хана включва на скорост, размахва ръце и се изравнява с мен, а-ха да ме изпревари, но аз напрягам мускули, навеждам глава и се устремявам напред, леви десни, колкото мога по-бързо, опитвам се да напълня с въздух гърдите си, които са се свили като грахово зърно, и в същото време да потисна болката в мускулите. Постепенно ми притъмнява пред очите и не след дълго не виждам нищо, освен една телена ограда, изникнала внезапно пред нас и блокирала пътя ни. Стигам до нея, хващам се с ръце и я разтърсвам здравата. Обръщам се и се провиквам:

— Спечелих!

Хана е вече до мен, обляга се на оградата, диша с отворена уста и се бори за въздух. Споглеждаме се и започваме да се смеем, да хълцаме, кашляме и дишаме шумно, на големи глътки, докато обикаляме в кръг и се опитваме да дойдем на себе си.

Хана най-после наваксва с въздуха и казва през смях:

— Оставих те да победиш.

Това си е стара наша шега. Никоя не се признава за победена.

Подритвам с върха на обувката си едно камъче към нея и извивам устни:

— Да бе, оставила си ме.

Косата ми е излязла от ластика, свалям го и я вдигам, за да усетя вятъра по потния си врат. Потта влиза в очите ми и щипе.

— Виж къде сме — побутва ме Хана.

Вдигам глава и проследявам погледа й.

В телената ограда има малък вход, откъдето започва тесен път. Затворен е с ниска метална порта. Хана я прескача и ми прави жест да я последвам. Всъщност не бях обърнала внимание къде сме стигнали. Пътят води до паркинг, където има цяла гора от големи ремаркета на „Дъмпстърс“, а около паркинга се виждат складови помещения. Зад тях започва познатата верига от бели квадратни сгради, наредени като гигантски зъби. Това трябва да е един от страничните входове към лабораторния комплекс. Забелязвам, че над телената ограда има навита бодлива тел и на всеки десет метра по протежението й има знак с надпис: „Частна собственост. Влизането забранено. Входът е само за служители“.

— Мисля, че не бива да… — започвам аз, но Хана ме прекъсва:

— Хайде, стига. Отпусни се най-после.

Хвърлям бърз поглед към паркинга и пътя пред нас. Няма никого. Малката кабинка за охраната зад портата също е празна. Навеждам се и поглеждам вътре. Виждам наполовина изяден сандвич на парче амбалажна хартия и купчина книги, натрупани безразборно върху малкото бюро до старомодно радио, откъдето долита тиха, накъсана от статични звуци музика. Не виждам никакви камери, въпреки че не може да няма. Всички държавни сгради са оборудвани с камери.

След миг колебание прескачам оградата и съм до Хана. Нейните очи светят от вълнение и вече съм сигурна, че нарочно избра тази посока, искала е да дойдем тук.

— Сигурно и Невалидните са минали оттук — шепне тя, останала без дъх, сякаш през целия път сме говорили именно за тях и за вчерашните събития тук. — Ти как мислиш?