Делириум

Аз се вцепенявам. Не знам какво да правя. Ако поема ръката му, сигурно ще припадна от срам, ще се почувствам, сякаш съм облечена в дрехи с два номера по-големи от моя. Никога не съм се докосвала до непознат. Но той продължава да стои там с протегната към мен ръка, така че накрая вдигам моята и послушно я слагам в неговата. Докосването ме разтърсва като електрически ток, отдръпвам я бързо и измънквам:

— Съкратено е от Магдалена — казвам.

— Магдалена. — Той накланя глава назад и присвива очи към мен. — Хубаво име.

Начинът, по който изговаря цялото ми име, ми харесва. В неговата уста се лее като музика, не трака като тенекиена кутия, както звучи, когато го произнасят даскалите. Кехлибарените му очи излъчват топлина и когато поглеждам в тях, виждам мама да полива палачинките с мед. Свеждам поглед, засрамена и ядосана, сякаш той е виновен за неканения спомен, сякаш е протегнал ръка и го е извадил от дъното на паметта ми.

Чувствам се глупаво и това ме ядосва още повече, затова нападам:

— Аз те познавам. Видях те вчера в онази лаборатория. Беше в наблюдателната зала и гледаше… видя всичко.

Куражът ми се изпарява в последната минута и нямам сили да кажа „Гледаше мен“.

Усещам, че Хана ме гледа изненадано, но я игнорирам. Сигурно е ядосана, че не съм й казала.

Лицето на Алекс остава спокойно. Не примигва, не губи усмивката нито за миг.

— Случай на объркана идентификация, предполагам. Охранителите нямат право да влизат в лабораториите по време на оценяване. Особено тези, които са на почасова работа.

За секунда оставаме загледани един в друг.

Вече съм сигурна, че ме лъже, и като гледам нахалната му, леко мързелива усмивка, ми се иска да го фрасна веднъж. Свивам ръце в юмруци, поемам дълбоко въздух и си налагам да бъда спокойна. По принцип не съм агресивна, затова не мога да си обясня защо се наежих така.

Хана разпръсква напрежението:

— Значи това било всичко? Някакъв си тъп знак „Влизането забранено“ и охранител на непълен работен ден?

Алекс задържа погледа си още няколко секунди върху мен. После се обръща към нея и я поглежда, сякаш я вижда за пръв път.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто си мислех, че лабораториите са охранявани по-добре. Вижда ми се лесно човек да проникне тук.

Алекс вдига вежди.

— А ти това ли искаше да направиш?

Хана замръзва, аз също.

Ако ни докладва като потенциални симпатизанти, нарушители или каквото и да било, ни чакат месеци наред проучвания и разпити. Ще трябва да кажем „сбогом“ на надеждите за висок резултат на оценяването. Страхът сковава мислите ми. Бързо си представям Андрю Маркъс да вади с пръст сопол от носа си и се отпускам.

Алекс явно подушва страха ни, защото вдига ръце и казва:

— Спокойно. Всъщност не ми изглеждате като терористи.

Сигурно сме истинска карикатура с широките шорти, потните тениски и маратонките в неоново зелено. Поне аз съм карикатура. Хана, както винаги, е като излязла от модно списание за спортни облекла. Ядосвам се на себе си, а с яда идва и руменината, бузите ми пламват в червено. Нищо чудно, че регулаторите са решили да отделят момчетата от момичетата. Иначе щеше да е истински кошмар, през цялото време щяхме да се ядосваме, да се срамуваме и тревожим.

— Оттук се отива само в товарителницата — посочва Алекс към складовете и паркинга. — Истинската охрана започва след това, близо до постройките. Там има двайсет и четири часова охрана, камери, електрически огради, всичко е както си трябва.

Хана не търси погледа ми, но когато заговаря, усещам възбудата в гласа й:

— Товарителницата ли? Където пристигат различните доставки?

Започвам да се моля наум: „Моля те, не казвай нищо. Моля те, не казвай нищо. Не споменавай за Невалидните!“

— Точно така.

Хана танцува на пети, мести се от крак на крак. Опитвам се да пресрещна погледа й и да я предупредя, но тя ме избягва нарочно.

— Значи оттук влизат камионите? С медикаментите и… другите неща?

— Да.

И отново ми се струва, че очите на Алекс проблясват, въпреки че всичко друго по лицето му изразява пълно безразличие. Но аз се съмнявам, не му вярвам за нищо. Отново си задавам въпроса защо лъже, че вчера не е бил в лабораторията. Може би се пази, защото му е забранено да влиза там, както ни каза? Или защото се смееше, вместо да помага на оценителите?

А може би наистина не ме е познал. Очите ни се срещнаха за не повече от две секунди, сигурно не ме е огледал добре, просто е мярнал едно с нищо незабележимо лице и веднага го е забравил. Едно не красиво, но не и грозно лице. Едно от многото, които виждаш по улицата. Неговото обаче в никакъв случай не може да се нарече невзрачно.