Делириум

Той си спомня. Бил е там. Земята под краката ми започва да се срива, както в съня за мама. Не виждам нищо друго, освен очите му, танцуващите светлини и сенки в тях.

— Ти ме излъга — успявам да изрека. — Защо го направи?

Той не отговаря. Отдръпва се няколко сантиметра и продължава, сякаш на себе си:

— Разбира се, при залез е още по-красив. Към осем и половина небето сякаш е обхванато от пожар, особено при Черния залив. Трябва да видиш това. — Спира за момент. Гласът му е спокоен и равен, но аз имам чувството, че се опитва да ми каже нещо важно. — Тази вечер ще бъде направо фантастично.

Мозъкът ми бавно асимилира казаното, анализира всяка негова дума и начина, по който набляга на някои от тях. Изведнъж ми просветва. Той ми определя среща.

— Да не би да искаш… — започвам аз, но в същия момент Хана дотичва до мен и грабва ръката ми.

— Боже — казва тя и се превива от смях, — минава пет часът! Трябва да се връщаме.

И ме повлича надолу, преди да мога да отговоря или да възразя. И когато успявам да хвърля един поглед назад, за да видя дали Алекс ни гледа, дали ще ми даде скрит знак, той вече е изчезнал.

Шеста глава

Мамо, мамо, помогни ми!
Лутам се сама в гората и не виждам път.
Срещнах върколак, гладен и жесток.
Той показа си зъбите и се хвърли върху мен.

Мамо, мамо, помогни ми!
Лутам се сама в гората и не виждам път.
Хвана ме вампир, стар, разложен труп.
Той показа си зъбите и впи ги в мен.

Мамо, мамо, прегърни ме!
Че ми е студено, уморена съм до смърт.
Срещнах Невалиден и в капана паднах.
Той ми се усмихна и ми взе сърцето.

„Едно дете се връща у дома“ от сборник „Детски песнички и народни приказки“, редактор Кори Левингстън

Цялата вечер съм като зашеметена. Докато слагам масата за вечеря, по грешка наливам вино в чашата на Грейси, а портокаловия сок сипвам в чашата на чичо, после започвам да стържа сирене и обелвам толкова жестоко кокалчетата си на рендето, че накрая леля ме гони от кухнята с думите, че не желае да подправя равиолите си с парченца кожа. Не спирам да мисля за последните думи на Алекс, за онези променящи се сенки в очите му, за странния израз на лицето му, докато казваше: „Към осем и половина небето сякаш е обхванато от пожар, особено при Черния залив“.

Възможно ли е да е имал предвид нещо специално? Да ме кани на среща?

От тази мисъл ми се завива свят.

Ухото ми още гори от дъха му, когато ми прошепна тихо онази дума: „Сиво“. Той е бил там. Видял ме е. Помни ме. Въпросите са толкова много и се въртят с такава бързина, че сякаш вечната портландска мъгла се е преместила от мястото си над океана в моята глава и аз не мога да мисля логично.

В края на краищата леля забелязва, че нещо не е наред. Преди вечеря, както обикновено, отивам при Джени да й помогна с домашните и да преговорим таблицата за умножение. Сядаме на пода в хола, точно до така наречената „трапезария“ (една ниша, която едва побира маса и шест стола), аз слагам тетрадката й на коленете си и започвам да повтарям цифрите с нея, но мислите ми летят на автопилот, пътуват на хиляди километри оттук. Всъщност не са на хиляди, а точно на пет километра и четиристотин метра, при заблатения край на Черния залив. Знам разстоянието съвсем точно, защото е удобно трасе за крос от дома до там и обратно. Неволно пресмятам за колко време бих могла да го преодолея с колело, после мислено си удрям шамар. Как може да ми идват такива идиотски идеи?

— Седем по осем?

Джени свива устни и изстрелва:

— Петдесет и шест.

— Шест по девет?

— Петдесет и две.

От друга страна, няма закон, който забранява да говорим с излекувани. Излекуваните са безопасни. Те може да бъдат наши ментори или надзорници. Въпреки че Алекс е само една година по-голям от мен, ние сме разделени напълно и безусловно от процедурата. Все едно, че ми е дядо.

— Седем по единайсет?

— Седемдесет и седем.

— Лена. — Леля е излязла от кухнята, минала е през трапезарията и сега стои зад Джени. Примигвам бързо и се опитвам да се съсредоточа. Тя ме гледа загрижено, чертите на лицето й са изопнати.

— Тревожи ли те нещо?

— Не — отговарям и забивам поглед в пода.

Много мразя, когато Каръл ме гледа така, сякаш вижда всички лоши парченца в душата ми. Чувствам се виновна, че мисля за момче. Нищо, че е от излекуваните. Ако знаеше, леля щеше да каже: „Ох, Лена! Внимавай! Не забравяй какво стана с майка ти — и ще добави: — Сякаш ти е предала болестта с кръвта си“.

— Защо? — питам невинно и продължавам да държа очи върху излинелия килим. Каръл взима тетрадката на Джени от коленете ми и казва силно с ясния си висок глас: