Делириум

Досега само два или три пъти съм била навън по това време. Усещането е странно — плашещо и възбуждащо едновременно. Така се чувствах сутринта, докато разговарях с Алекс — сякаш въртящото се око на камерата, което ме наблюдава непрекъснато, се затваря за част от секундата, сякаш ръката, която ме направлява цял живот, неочаквано ме пуска и ме оставя да тръгна, накъдето си искам. Прозорците на къщите припламват един по един, светлината идва предимно от свещи и фенери; тази част на града е бедна и всичко е на порцион, особено газта и електричеството. Когато завивам към Пебъл, слънцето се изгубва зад редицата от четири и пететажни високи, тесни и сиви сгради, притиснати една в друга, сякаш зимата чука на вратите им и те се опитват да запазят натрупаната през лятото топлина. Нямах никакво време да помисля какво ще кажа на Алекс, когато го видя. Щом си представям, че стоя пред него, стомахът ми се стяга на възел и сърцето ми започва да бие като барабан. Спирам за минута да си поема въздух, после продължавам напред, малко по-бавно. До залива има най-малко километър, но вече различавам очертанията му вдясно от мен. Слънцето потъва бавно в тъмната маса от дървета на хоризонта. Остават още десет, най-много петнайсет минути до пълния мрак.

Изведнъж една друга мисъл ме спира, удря ме като юмрук и ми отнема дъха: той няма да е там. Ще закъснея и той ще си е тръгнал. Или ще се окаже, че е просто шега, че ме е излъгал.

Слагам ръка на корема си, притискам я, за да задържа надигащите се нагоре равиоли, и отново вдигам скоростта.

Толкова се увличам в карането — ляв педал, десен педал, ляв, десен, — докато се боря с равиолите, че не чувам приближаването на регулаторите.

Тъкмо се готвя да премина през един отдавна ръждясал светофар на „Бакстър“, когато се удрям в стена от ярки подскачащи светлини: към очите ми се насочват десетки фенери и заслепена от тях, заковавам на място, вдигам ръка към лицето си и за малко не падам надолу с главата, което би било истинска трагедия, защото в бързината да изляза по-бързо от къщи, забравих да си сложа каска.

— Спри! — вика един от регулаторите — шефът на патрула, предполагам. — Проверка на документите.

Всяка нощ из улиците на града патрулират групи от регулатори — доброволци и наети от държавата, — издирват неизлекувани, които нарушават вечерния час, следят за незаконни действия из улиците и домовете (надничат през прозорците, ако завесите не са спуснати). Незаконно е например двама неизлекувани да се докосват или разхождат след залез-слънце, дори и излекуваните понякога извършват действия, които може да са „свидетелство за поява на делириум след процедурата“, ако се прегръщат и целуват прекалено много. Това се случва много рядко, но все пак се случва.

Регулаторите докладват директно на правителството и работят в съгласие с учените от лабораториите. Те изпратиха майка ми там за трета процедура; една нощ, веднага след второто неуспешно лечение, преминаващ патрул я засякъл през прозореца да плаче над снимка. Забравила да спусне завесите и гледала снимката на баща ми. След няколко дни я върнаха в лабораториите.

Обикновено да избягаш от регулаторите, не е никакъв проблем. Те се чуват буквално от километри. Всеки от тях носи уоки-токи за връзка с другите патрули и трябва да си глух, за да не чуеш периодичния звук от статичното пращене на радиостанциите като бръмчене на гигантско ято стършели. Но в този момент вниманието ми беше заето с друго. Изругавам се наум заради глупостта и вадя портфейла от задния джоб. Добре, че се сетих да взема това. Законът в Портланд не разрешава да излизаш без идентификационна карта. Никой не иска да прекара нощта в затвора, докато властите установяват самоличността му.

— Магдалена Елла Халоуей — казвам ясно, опитвайки се да демонстрирам увереност, докато подавам картата си на регулатора. Едва различавам чертите му зад насочения право в лицето ми силен лъч на фенера, който ме кара да присвивам очи. Виждам само, че е висок, слаб и кокалест.

— Магдалена Елла Халоуей — повтаря той. Обръща картата с дългите си тънки пръсти и поглежда идентификационния код, задължителен за всеки американски гражданин. Първите три цифри от кода показват щата, следващите три са за града, след тях има три цифри за фамилната ти група и последните четири са личната ти идентификация. — Какво правиш навън по това време, Магдалена? Вечерният час започва след по-малко от четирийсет минути.

След по-малко от четирийсет минути? Това означава, че вече е към осем и половина. Пристъпвам от крак на крак, опитвайки се да скрия нетърпението си. По-голямата част от регулаторите, особено доброволците, през деня работят като ниско платени работници: мият прозорци, охраняват държавни обекти или отчитат потреблението на газ по къщите.

Поемам дълбоко въздух и казвам възможно най-невинно:

— Преядох на вечеря.

Няма защо да се впускам в сложни лъжи. Само ще си навлека неприятности.