Делириум

Тръгвам по „Бакстър“ и изминавам последния километър до залива. Преди да се спусна надолу, спирам за миг. Сградите са останали някъде зад мен, отстъпили са място на схлупени, безредно пръснати от двете страни на изровения полуразрушен път колиби. Една тясна алея, очертана от къса редица бурени, води към залива. Оттук водната повърхност прилича на огромно огледало с розови и златисти отблясъци. Докато приближавам, вписаното като златна арка в линията на хоризонта слънце изпраща на океана последните си прощални поздрави светлина и разбива тъмнината на водната повърхност, осветява я в бяло за част от секундата, после потъва в нея, като взима със себе си розовото, червеното и лилавото. Всички цветове напускат небето изведнъж и остава само тъмнината.

Алекс беше прав. Наистина е прекрасно — най-красивият залез, който съм виждала някога.

За известно време губя способност да се движа и да правя каквото и да било. Стоя там, дишам с пълни гърди и гледам. Но след малко страхът пропълзява в мен. Закъснях. Регулаторите сигурно са се объркали за времето. Сигурно минава осем и половина. Дори и да ме чака някъде из дългата ивица на залива, няма как да го открия и да се върна у дома преди вечерния час.

Очите ми започват да парят, светът пред мен плува във вода, сливайки цветове и форми в едно. В първия момент решавам, че плача, и толкова се стряскам, че забравям всичко друго, забравям разочарованието и притесненията, забравям Алекс, който сигурно ме чака някъде на брега, забравям и косата му, уловила последните слънчеви лъчи и блестяща като разтопена мед. Дори не мога да си спомня кога плаках за последен път. Сигурно са минали години. Избърсвам очите си с ръка и отново мога да виждам. Просто пот, казвам си и въздишам блажено; потя се и потта влиза в очите ми. Но оловната топка в стомаха си остава.

Стоя още няколко минути, възседнала колелото, и стискам силно дръжките, докато се успокоя. Част от мен иска да каже „майната му“ и да полети надолу по хълма, към водата, с протегнати напред крака и вятър в косите ми — майната му на вечерния час, майната им и на регулаторите, на всички. Но не мога; не бих могла; никога не съм го можела. Нямам избор. Трябва да се прибера.

Обръщам колелото и поемам с нежелание по обратния път. Адреналинът и вълнението се утаяват в краката ми, те натежават, като че са от желязо, и се задъхвам, преди да съм изминала и километър. Този път внимавам за регулатори и полицаи.

Из целия път си повтарям, че сигурно е за добро. Трябва да съм луда, щом се излагам на такъв риск само за да се срещна с някакво си момче на плажа. Така или иначе, всичко се изясни: той работи в лабораториите и в деня на оценяването сигурно се е вмъкнал в онази зала по съвсем невинен повод — да използва тоалетната или да напълни шишето с вода.

Най-вероятно съм си въобразила всичко — посланието, срещата. И сега той си седи в апартамента и си пише домашните. Вече е забравил за двете момичета, които срещна днес в лабораториите. Просто е любезен, затова размени няколко думи с нас.

„Така е по-добре“. Но колкото и да си го повтарям, странната празнина в гърдите не ме напуска. И на всичкото отгоре не мога да се отърся от острото чувство, че съм забравила нещо, пропуснала съм го или съм го изгубила завинаги.

Седма глава

От всички системи в организма — нервни, познавателни, сензорни — сърдечната система е най-чувствителна и уязвима. Ролята на обществото е да предпази тази система от инфекция и разпад, иначе ще бъде заплашено бъдещето на човечеството. Сърцето трябва да бъде защитавано, както защитавали летните плодове от инсекти, гниене и всякакви болести чрез механизмите на модерното земеделие.

„Основната роля на обществото“, От книгата „Ш-ш-т“

Аз съм кръстена на Мария Магдалена, онази, която са искали да убият заради любовта. „Заразена с deliria в онова незряло общество, тя се влюбила в мъж, който не я искал и не могъл да я предпази“, „Плач Йеремиев“, Мария 13:1.

Научихме всичко това в часовете по библейски науки. Първо минахме книгата на Йоан, после на Матей, Йеремия, Петър, Юда и между тях на много други.

Казват, че последната любов на Мария Магдалена била най-голямата. Влюбила се в мъж на име Йосиф, стар ерген, който я намерил на улицата, съсипана и полудяла от делириума. Има известни спорове във връзка с личността на Йосиф — бил ли е той праведен, или не, поддал ли се е на болестта, или не, — но при всички случаи се е погрижил за нея. Опитал се е да я излекува и да й даде покой.