Делириум

Тереза Грас навърши осемнайсет преди две седмици и беше излекувана съвсем наскоро, също и Морган Дел. Те отсъстваха няколко дни и се върнаха малко преди дипломирането. Промяната е невероятна. Сега изглеждат спокойни, зрели и някак отчуждени, сякаш са покрити с тънък леден слой. Само преди две седмици прякорът на Тереза беше Тереза Мърлата, всички й се смееха, че е размъкната, вечно си дъвче краищата на косата и изобщо около нея е пълна бъркотия, но сега върви спретната и изправена, гледа право пред себе си и когато се усмихва, устните й едва се извиват. Всички й правят път да мине необезпокоявано по коридора. Същото стана и с Морган. Наред с болестта сякаш са изрязали вътрешното напрежение и смущението. Краката на Морган дори престанаха да треперят. Винаги когато трябваше да отговори в час, така се разтреперваше, че всички очаквахме чинът й да се преобърне. Но след процедурата треперенето спря. Просто така, като с магическа пръчка. Те не са първите излекувани в класа — Елинор Рана и Ани Хан минаха през процедурата още през есента, а други пет или шест момичета се излекуваха по време на семестъра — но при Тереза и Морган промяната е по-очебийна.

Моето обратно броене продължава. Осемдесет и един дни, осемдесет, седемдесет и девет.

Уилоу Маркс вече не идва на училище. Слуховете са противоречиви — едни казват, че е преминала през процедурата и всичко е наред, други, че е преминала и нещата са се объркали, мозъкът й се е изпържил и учените обмислят да я затворят в Криптата; но има и други версии: че е в болница за психично болни, че е избягала в Пустошта. Едно обаче е извън всякакво съмнение: цялото семейство Маркс е под постоянно наблюдение. Регулаторите обвиняват господин и госпожа Маркс — и всички останали роднини, — че не са я възпитали добре. Само няколко дни след като я хванаха в Диъринг Оукс Парк, чух леля и чичо да си шепнат, че родителите на Уилоу са уволнени от работа. След една седмица разбрахме, че се е наложило да се преместят да живеят при някакви далечни роднини, защото хората започнали да хвърлят камъни по прозорците им и на цялата странична стена на къщата им се появил надпис: Симпатизанти. Това са пълни глупости, защото точно родителите й настояха да й направят процедурата по-рано, въпреки риска, но както казва леля, хората правят такива неща, когато са изплашени. Всички треперят от ужас, че в Портланд може да избухне епидемия от делириум, и всеки иска да предотврати трагедията.

Мъчно ми е за семейство Маркс, но какво да се прави. Нещата стоят така. То е като с регулаторите: може да не ти харесват всичките тези патрули и проверки на документите, но като знаеш, че е за твое добро, просто няма начин да не им сътрудничиш. Колкото и жестоко да звучи, забравям бързо за семейството на Уилоу. Прекалено съм заета с попълване на различни документи във връзка със завършването, с почистване на шкафчета и чинове, с взимането на последни изпити и със сбогуването с класа, за да мисля за тях.

С Хана нямаме никакво време за крос и когато все пак успеем да си откраднем мъничко, по мълчаливо съгласие бягаме по старите изпитани маршрути. За моя изненада тя не споменава повече за онзи следобед в лабораториите. Знам, че умът й има склонност да скача от обект на обект, а в момента новата тема е пробивът в северния край на границата, за който хората говорят, че вероятно е дело на Невалидните. Колкото до мен, и през ум не ми минава да ходя до лабораториите. Мисля за всичко, само не и за Алекс, което не е много трудно, като се има предвид, че още не мога да преживея онова безумие, дето ме накара цяла вечер да въртя педалите из улиците на Портланд и да лъжа леля и регулаторите само за да се видя с него. На следващия ден изглеждаше, че съм сънувала или съм била в състояние на самозаблуда. Явно съм изгубила временно способността си да мисля разумно: мозъкът ми е бил размекнат от горещината.

Денят на дипломирането идва. Хана трябва да седне три редици пред мен, както го изисква редът на церемонията. Докато си пробива път към мястото си, хваща ръката ми — две дълги стискания, две къси, — после сяда и навежда глава назад, за да мога да видя, че е написала на върха на шапката си „Слава богу!“. Избухвам в смях, а тя се обръща назад и ме поглежда уж строго. Имам чувството, че никога не съм била по-близка с момичетата от класа. Всички сме като пияни и всички се потим под палещото слънце, което ни се усмихва широко отгоре, веем си пред лицето с раздадените брошури с програмата на тържеството и се опитваме да не се прозяваме и да въртим очи, докато директорът, господин Макинтош, говори за нашето „израстване“ и „влизане в обществото на възрастните“, побутваме се с лакти и дърпаме деколтетата си надолу, за да дадем възможност на въздуха да влезе в спарените ни вратове.