Делириум

Достигам до горната площадка на стълбището и спирам. Стаята на Хана е затворена. Със сигурност не познавам тази песен. Музиката гърми от колоните, Хана я е пуснала толкова високо, че трябва да си напомня, че къщата е защитена от четирите си страни с горички и ливади и няма съседи, които биха извикали регулаторите. Това, което чувам, не прилича на нищо познато, музиката е креслива, пронизителна и агресивна: дори не мога да определя дали певецът е мъж, или жена. По гърба ми пробягват тръпки, както ставаше, когато се прокрадвах в кухнята и се опитвах да открадна от скритите в килера курабийки като малка. Миг преди дъските в кухнята да изскърцат под обувките на мама, усещах същите тръпки по гърба си. Обръщах се и я поглеждах виновно, цялата покрита с трохи.

Отърсвам се от спомена и отварям вратата. Хана седи пред компютъра с вдигнати на бюрото крака и поклаща глава и ханш в ритъма на музиката. Щом ме вижда, се навежда бързо и натиска някакво копче на клавиатурата. Музиката спира моментално. Странно, но последвалата тишина е не по-малко силна от нея.

Тя мята коса върху едното си рамо и избутва стола от бюрото. Нещо пробягва в погледа й, но изразът на лицето й се сменя толкова бързо, че не успявам да определя какво е то.

— Здрасти — изчуруликва тя някак прекалено бодро. — Не те чух да влизаш.

— Съмнявам се, че щеше да ме чуеш, дори и да бях разбила вратата. — Отивам до леглото и се просвам на него. Леглото на Хана е с великански размери и събира три възглавници. Все едно, че си в рая. — Какво беше това?

— За какво говориш? — вдига колене до гърдите си тя и завърта стола на триста и шейсет градуса. Подпирам се на лакът и се вглеждам в нея. Хана се прави на идиот само когато крие нещо.

— Говоря за тази музика. — Тя продължава да ме гледа тъпо. — Песента, която гърмеше, когато влязох. За малко не ми спука тъпанчетата.

— О, тази ли? — Хана отмята един кичур от лицето си и това ми говори много. Ето още един показател. Когато блъфира на покер, винаги си играе с косата. — Ами, някаква нова група, която открих в интернет.

— Къде? В БОМФ ли? — питам аз. Хана е маниак на тема музика и още от седми клас сърфираше с часове из БОМФ — Библиотека за одобрени музика и филми.

Тя избягва погледа ми.

— Не точно.

— Какво искаш да кажеш с това „не точно“?

Интернет, както всичко друго в Съединените щати, се контролира и наблюдава за наше добро. Всички уебсайтове, цялото съдържание се изчита от държавните органи, включително и Списъкът с одобрено забавление, който се ъпдейтва два пъти годишно. Дигиталните книги отиват в БОК — Библиотека с одобрени книги, и срещу незначителна сума можеш да си свалиш всяка от тях на твоя компютър. Ако имаш такъв. Защото аз нямам.

Хана въздъхва, очите й все още бягат от моите. После явно взима някакво решение и най-после ме поглежда.

— Можеш ли да пазиш тайна?

Изправям се и сядам на ръба на леглото. Не ми харесва как ме гледа. Не вярвам на погледа й.

— За какво става дума, Хана?

— Можеш ли да пазиш тайна? — повтаря въпроса си тя.

Припомням си деня на оценяването, когато двете стояхме пред входа за лабораториите под жестокото пролетно слънце. Тя се наведе към ухото ми и ми прошепна онова за щастието и нещастието. Изведнъж ме хваща страх за нея. И от нея. Кимам несигурно и отвръщам:

— Естествено.

— Добре. — Тя свежда поглед, известно време си играе с ръба на шортите, после поема дълбоко въздух и започва:

— Миналата седмица се запознах с едно момче…

— Какво?

Едва не падам от леглото.

— Спокойно — вдига ръка тя. — Той е излекуван. Работи за градската управа. Всъщност е цензор.

Сърцето ми успокоява ритъма си и аз отново се облягам на възглавниците.

— Добре. И какво?

— И… — Имам чувството, че трябва да й тегля думите с ченгел. — Чакаше пред лекарския кабинет с мен. За терапията.

През есента Хана си изкълчи глезена и все още трябва да ходи на терапия веднъж седмично.

— И се заговорихме.

Тя замлъква. Все още не разбирам накъде води всичко това и какво отношение има към музиката, която слушаше, затова мълча и чакам да продължи.

Най-после тя заговаря наново.

— Разказах му за дипломирането си, за това, че искам да отида в университета в Южен Мейн, той пък за работата си… нали разбираш, какво прави всеки ден. Кодира достъпа до определени онлайн манипулации, така че хората да не могат да пишат каквото си искат, да поместват разни лични неща или да подават невярна информация, „подстрекаваща към бунт“ — уточнява тя, извърта очи и прави знак с пръсти, което значи, че цитира. — Такива работи. Той е нещо като охрана на интернет пространството.

— Добре — повтарям отново. Искам да й кажа да мине на въпроса — знам всичко за ограниченията в интернет, свързани с безопасността, всички го знаят — но ме е страх, че това може да й затвори устата.

Тя поема дълбоко въздух.