Делириум

— Значи това си мислиш? Мислиш, че това е достатъчно?

Тя се завърта с разтворени ръце, сякаш показва стаята, къщата, всичко. Въпросът й ме стряска.

— Какво друго има в онази ферма?

— Всичко, Лена. — Тя поклаща глава и казва меко: — Виж, няма да ти се извинявам. Знам, че си имаш причини да се страхуваш. Онова, което стана с майка ти, беше ужасно…

— Не намесвай мама — стискам юмруци аз. Тялото ми се изпъва като струна.

— Но не можеш да я виниш за всичко. Тя умря преди повече от десет години.

Яростта ме поглъща като гъста мъгла. Умът ми буксува като гуми на кола върху лед и се блъска в отделни думи: „страх“, „вина“, „Не забравяй!“, „Мамо, обичам те“.

Хана е истинска змия — чакала е толкова време да ми го каже, чакала е да ми влезе под кожата и да ме ухапе в момента, когато ще ме заболи най-силно.

— Майната ти! — успявам да измисля в яда си.

Тя протяга двете си ръце към мен.

— Чакай, Лена, исках да кажа само, че трябва да оставиш това да си отиде. Ти не приличаш на нея. И няма да свършиш като нея. Просто го нямаш в себе си.

— Майната ти!

Тя се опитва да ме омилостиви, но съзнанието ми се затваря и думите сами излизат от устата ми, текат като водопад, падат една върху друга и ми се иска поне една от тях да е юмрук, за да го запратя в лицето й. Бам, бам, бам!

— Ти не знаеш нищо за нея. Не познаваш и мен. Не знаеш нищичко.

— Лена — протяга тя ръка към мен.

— Не ме докосвай!

Отдръпвам се назад, грабвам чантата си и хуквам към вратата, но се удрям в ръба на бюрото. Пред очите ми причернява, едва успявам да намеря стълбата в коридора. Хуквам по нея, препъвам се, едва не падам и откривам опипом входната врата. Струва ми се, че Хана ме вика, но бученето в ушите ми заглушава всичко друго. Навън слънцето сипе своята брилянтна бяла светлина. Желязото на портата е хладно под пръстите ми. Спирам и вдишвам миризмата на океан и на изгорели газове. Чува се вой на автомобил. Пронизителен писък — „бибииип!“

Съзнанието ми се прояснява изведнъж, оглеждам се, виждам, че съм по средата на улицата, и успявам да притичам към тротоара точно преди една полицейска кола да ме премаже. Минава на сантиметри от мен с включени сирени и надут клаксон и ме покрива с прах. Гърлото ми се свива толкова силно, че ми се повдига, струва ми се, че всеки момент ще повърна, и когато накрая оставям сълзите да потекат, усещам истинско облекчение. Сякаш от раменете ми пада тежък товар, който съм носила с години. Разплаквам се и вече не мога да спра, през целия път до дома трия очите си през няколко секунди, за да виждам къде стъпвам. Успокоявам се с мисълта, че след два месеца всичко това няма да означава нищо за мен. Ще отмине като сън и аз ще се събудя нова и свободна, като птица с разперени криле.

Но Хана не разбира това, никога не го е разбирала. За някои от нас това е повече от лечение. Някои от нас, късметлиите, ще имат шанса да се преродят: нови, свежи, щастливи. Здрави, цели и съвършени. Като безформено парче желязо, което излиза от наковалнята като блестящо, лъскаво острие.

Това е всичко, което искам и винаги съм искала. Това е смисълът на лечението.

Девета глава

Боже,
Пази сърцата ни цели,
както пазиш планетите в техните орбити
сред хаоса на Космоса,
както гравитацията на Твоята воля държи звездите на небето
както пази морето да не стане на прах и прахът на вода,
както държи всяка планета далече от друга
и Слънцето да не избухне.
О, Боже, пази сърцата ни цели.
Пази ги да не излязат от своята орбита,
помогни им да останат на пътя.

Псалм 21 („Молитва и наука“, книгата „Ш-ш-т“).

Вечерта си лягам, но думите на Хана не спират да се въртят из главата ми. „Ти няма да свършиш като нея. Просто го нямаш в себе си.“ Каза го само за да ме успокои. И това наистина трябва да ми действа успокояващо, но по някаква причина няма ефект. Незнайно защо, ме натъжава, предизвиква силна болка дълбоко в гърдите ми, сякаш там се е заклещило нещо голямо, студено и остро.

Хана не разбира. Не разбира и още нещо: мислите за болестта, тревогата, свързана с тях, и въпроса, дали не съм наследила нейното предразположение към делириума — това е всичко, което имам от мама. Болестта е всичко, което ми остана от нея. Тя е връзката ми с нея.

Извън това, нямам нищо.