Делириум

— Някой би могъл да чуе — завършва тя думите ми вместо мен. — Божичко, Лена! Писна ми от всичко това. На теб не ти ли писна? До гуша ми дойде непрекъснато да се страхувам, да поглеждам зад себе си, да внимавам какво казвам, какво мисля и правя. Не мога… не мога да дишам свободно, не мога да спя, не мога нищо да правя. Имам чувството, че се блъскам в стени. Вървя си и — бам! — стена. Искам нещо и бам! — друга стена.

Тя прокарва ръка по косата си и изведнъж вече не ми изглежда толкова красива и уверена. Сега е бледа и нещастна, изразът на лицето й ми напомня за някого, но в момента не мога да определя на кого.

— Това е за наша защита — казвам с надеждата да прозвучи убедително. Никога не съм била добра в споровете. — Всичко ще стане по-лесно, когато…

Тя скача отново.

— Когато ни излекуват ли? — Засмива се късо, насечено, без радост, но поне не застава директно срещу мен. — Да, така казват всички.

Изведнъж се сещам. Тя ми напомня за животните, които видяхме, когато ни водиха до кланиците от училище. Всички крави там подаваха глави от оборите и гледаха безмълвно, докато минавахме покрай тях, със същия поглед. В него се четеше страх, примирение и още нещо. Отчаяние. Наистина ме е страх от Хана, направо съм ужасена.

Тя заговаря отново и този път звучи малко по-спокойно.

— Може и да е така. Да стане по-добре, когато ни излекуват. Но дотогава… Не разбираш ли, че това е последният ни шанс, Лена? Последният ни шанс да направим нещо. Последната възможност да изберем.

Със сигурност няма предвид избора ни след оценяването, но аз кимам, не искам да се караме пак.

— Какво мислиш да правиш?

Тя се заглежда през прозореца, започва да хапе устната си и аз разбирам, че се колебае дали да ми се довери.

— Довечера има парти…

— Какво?

Бъззз! Страхът отново плъзва из вените ми.

Хана отново се оживява.

— Намерих информацията в един от уебсайтовете. Ще има нещо като концерт. Две групи ще свирят до границата със Страудуотър. В една от фермите.

— Шегуваш се, нали? Нали не мислиш… да отидеш наистина? Изобщо нямаш такова намерение, нали?

— Безопасно е, уверявам те. В уебсайтовете… наистина е страхотно, Лена, сигурна съм, че ще ме разбереш, ако погледнеш само веднъж. Безопасно е. Те са скрити. Линковете са вписани в обикновени сайтове, одобрени от правителството, но… не знам как, но се разбира, че не пасват. Сякаш са привнесени.

От всичкото се спирам само на една-едничка дума.

— Безопасно ли? Откъде си сигурна, че е безопасно? Онзи, дето си се запознала… цензорът, нали работата му е да следи точно такива глупаци, които поместват мислите си…

— Не са глупаци. Всъщност са доста умни…

— Да не споменавам за регулаторите и патрулите, за младежките организации и вечерния час, за сегрегацията и всичко останало, което превръща тази идея в една от най-лошите…

— Добре — вдига ръце Хана, после ги пуска и пляска по бедрата си. Звукът е толкова силен, че подскачам. — Добре. Значи идеята е скапана. Значи е опасно. Но знаеш ли какво? Не ми пука.

В стаята се възцарява мъртвешка тишина. Гледаме се една друга и въздухът между нас се изпълва с напрежение, като електрическа бобина, готова да избухне.

— Ами аз? — казвам накрая с треперещ глас.

— Ако искаш, ела с мен. В десет и половина, във ферма „Буен поток“, Страудуотър. Музика. Танци. Изобщо забавление, ако ме разбираш. Нещата, на които трябва да се насладим, преди да ни отрежат половината мозък.

Игнорирам последната част от коментара й.

— Нямам намерение да идвам, Хана. В случай че си забравила, за тази вечер имахме други планове. Мечтаем за тази вечер от петнайсет години.

— Ох, да, така е, но нещата се променят.

Тя ми обръща гръб, но аз имам чувството, че забива юмрук в корема ми.

— Ясно. — Гърлото ми се свива. Този път разбирам, че нещата са стигнали твърде далеч. Всеки момент ще се разплача. Връщам се при леглото и започвам да прибирам нещата си. Естествено, чантата ми се е обърнала, разпиляла се е по него и одеялото й е покрито с малки късчета опаковка от дъвка, дребни монети и химикалки. Набутвам ги обратно в чантата, докато се боря със сълзите.

— Прави каквото искаш. Довечера и въобще. Повече не ме интересува.

На нея изглежда също й става кофти, защото гласът й омеква.

— Сериозно, Лена. Защо не дойдеш с мен. Няма да се забъркваме в проблеми. Обещавам.

— Не можеш да ми го обещаеш — казвам и поемам дълбоко дъх, за да спра треперенето на гласа си. — Няма как да знаеш какво ще се случи.

— А ти престани да се страхуваш толкова.

Това прелива чашата. Обръщам се към нея, разтреперана от гняв, нещо дълбоко, тъмно и диво се надига в мен.

— Естествено, че се страхувам. С пълно право. И ако ти не си изплашена, то е, защото си имаш своя съвършен малък свят, съвършено малко семейство и така нататък. За теб всичко е съвършено, съвършено, съвършено. Не виждаш. Не знаеш какво става извън него.

— Съвършено? Така ли си мислиш? Мислиш, че животът ми е съвършен? — Гласът й е тих, но изпълнен с гняв. Инстинктивно ми се иска да се отдръпна от нея, но си налагам да остана.

— Да.

Тя отново се засмива, звукът е рязък, като кучешки лай.