Делириум

В коридора цари пълен мрак. Стаята на чичо и леля също е тъмна. Единственият шум идва от шепота на дърветата отвън и пъшкането на стените — обичайните артритни въздишки, които можеш да чуеш във всяка стара къща. Най-после събирам смелост, излизам в коридора и затварям вратата след себе си. Тръгвам толкова бавно, че като че ли оставам на едно място. Ръцете ми опипват гънките и вълничките на тапетите, за да намерят стълбата. Хващам се за перилото й и тръгвам надолу на пръсти. Имам чувството, че къщата е срещу мен, че крещи безмълвно и прави всичко, за да ме разкрият. При всяка стъпка се чува скърцане, стържене или стенание. Дъските потръпват под краката ми и аз започвам да се пазаря наум с къщата: „Заклевам се никога да не затръшвам вратите, ако стигна до външната, без да събудя леля Каръл. И никога повече да не те наричам «стар лайнарник», дори да не си го помислям, да не ругая мазето, когато се наводнява, и никога, ама никога да не ритам по стената, когато се ядосам на Джени…“

Къщата като че ли ме чува, защото като по чудо стигам без проблеми до вратата. Спирам за секунда и се ослушвам за стъпки, шепот, какъвто и да е шум, но освен сърцето ми, което продължава да крещи от страх, всичко е тихо. Дори и къщата е затаила дъх, защото отварям входната врата почти беззвучно. Преди да изляза, се обръщам и се уверявам, че стаите са тъмни, както и преди.

Затварям зад себе си и спирам разколебана на първото стъпало. Зарята спря преди около час — чух последните фойерверки като картечен откос, докато си оправях леглото. Улиците вече са притихнали и абсолютно празни. Часът е малко след единайсет. Сигурно има излекувани, които все още се разхождат по Ийст Енд, но повечето вече са си у дома. Улицата е тъмна. Преди една година спряха уличното осветление навсякъде, с изключение на най-богатите квартали на Портланд. Сега лампите ме гледат като слепи очи. Слава богу, че днес луната е пълна и ясна.

Ослушвам се за полицейски патрули и регулатори — почти ми се иска да ги срещна, защото тогава ще трябва да се върна обратно у дома, в леглото, на безопасно място. Вече усещам паниката да пълзи из вените ми, но наоколо всичко е спокойно и тихо, като замръзнало. В ума ми нещо крещи, настоява да се върна, да изкача отново стъпалата, но едно упорито зрънце в мен ме кара да продължа напред.

Стигам до портата и отключвам веригата на колелото.

Миналия път установих, че трака и скърца, особено в началото, затова го хващам и го бутам известно време надолу по пътя, докато гумите му стъпят здраво на тротоара. Никога в живота си не съм излизала толкова късно от дома. Никога не съм нарушавала вечерния час. Аз съм едно съвсем обикновено момиче, едно невзрачно петдесет и два килограмово момиче, нищо специално, но знам, че мога да го направя и дори да се съберат всичките патрули на света, няма да ме спрат. Удивително е колко спокойствие ми носи тази мисъл, как прогонва страха, като малка свещица в нощта, която придава форма на света около теб и прогонва мрака.

Стигам до края на моята улица, скачам на колелото и усещам как ресорите потреперват под мен. Завъртам педалите, като внимавам да не карам прекалено бързо, за да не пропусна да чуя регулаторите. Вятърът ми действа добре. За мой късмет, Страудуотър и фермата „Буен поток“ са точно в противоположната посока на Ийст Енд, където беше тържеството за Четвърти юли. Веднъж да стигна до нивите, които опасват Портланд като колан, всичко ще бъде наред. Патрулите рядко обикалят из фермите и кланиците. Но преди това трябва да мина през Уест Енд, където живеят богатите хора като Хана, после през Либитаун и накрая да премина моста на река Фор. Тази вечер Господ е с мен, всяка улица, по която минавам, е безлюдна.

До Страудуотър има най-малко половин час, дори и да карам като луда. Постепенно преминавам от центъра на Портланд към периферията и къщите стават по-малки, по-нарядко, със зле поддържани и буренясали дворове. Все още не съм в провинцията, но знаците се забелязват: през ръждясалите огради се виждат някакви насаждения, в тъмното се чува тъжното бухане на бухал, през небето неочаквано преминава черен облак от прилепи. Почти пред всяка порта има кола — точно като пред богатите къщи в Уест Енд, — но тези очевидно са извадени от моргите. Качени са на трупчета и са покрити с ръжда. Минавам покрай една, през чийто открит покрив расте дърво, сякаш колата е паднала от небето и се е нанизала на него, и друга една, с отворен капак, без мотор. Когато се изравнявам с нея, една котка изскача оттам, измяуква и очите й проблясват в нощта.

Минавам моста, къщите изчезват напълно и се зареждат нива след нива, ферма след ферма, с имена като „Медоулейн“, „Шийпсбей“ и „Уилоу Крийк“, все хубави, успокояващи имена, напомнящи за места, където пекат кифлички и бият масло. Но повечето от фермите са собственост на големи корпорации, които гледат стада животни, а работниците са от домове за сираци.