Делириум

На стотина метра зад плевнята е тъмната ивица, откъдето започват нерегулираните земи. Пустошта. Оттук граничната ограда не се вижда, но аз си я представям, дори улавям електрическото напрежение във въздуха. Досега съм била само два пъти до границата. Веднъж с мама, преди много години, когато ме доведе да чуя свистенето на електричеството — токът беше толкова силен, че въздухът сякаш съскаше заедно с него, може да те изпържи дори и на десет метра разстояние. Тогава си обещах никога, по никакъв повод да не докосвам тази ограда. Тогава мама ми разказа, че когато лечението станало задължително, някои хора се опитали да избягат през границата. Но щом докоснели оградата, започвали да цвърчат като бекон. Изрази се точно така: като бекон. След това с Хана сме бягали дотам два пъти, но винаги съм внимавала да оставя поне десет метра между себе си и оградата.

Някой е оборудвал плевнята с високоговорители, ток и две огромни лампи, лицата на хората на сцената са неестествено бели, сюрреалистични, всичко останало е тъмно и неясно. Песента свършва и тълпата надава вик, океан от викове. „Сигурно са откраднали ток от съседна ферма — мисля си. Мисля си и друго: — Това е глупаво. Няма как да открия Хана сред толкова много народ.“ Започва нова песен, също толкова дива и прекрасна, музиката сякаш протяга ръка през мрака, достига до сърцето ми и раздвижва невидима струна. Тръгвам надолу по склона към плевнята. Странно е, че не аз взимам решението. Краката ми сами тръгват натам, сякаш следват невидима следа и си вървят надолу, надолу, надолу.

За момент забравям, че трябва да търся Хана. Имам чувството, че сънувам. Това, което се случва, е чист абсурд, но като във всеки сън не ми се вижда неестествено. Пред мен всичко е неясно, сякаш обвито в мъгла, и изведнъж ме обзема странен копнеж да отида по-близо до музиката, да я чуя по-добре, да я следвам.

— Лена! Божичко, Лена!

Гласът ме изважда от омаята и чак сега забелязвам, че съм в средата на море от хора.

Не, не просто хора. Момчета. И момичета. Неизлекувани. Без белези по врата — поне онези, които са достатъчно близо до мен, за да ги огледам. Момчета и момичета, които разговарят, смеят се, пият от една чаша. Краката ми се подкосяват, всеки момент ще припадна.

Хана си пробива с лакти път към мен и преди да отворя уста, се хвърля върху мен, като на дипломирането, и ме прегръща. Толкова се стряскам, че отстъпвам назад и за малко не падам.

— Ти си тук! — Тя се отдръпва и се вглежда в очите ми, но продължава да ме държи за раменете. — Ти наистина си тук!

Свършва и тази песен. Певицата — слабичко момиче с дълга черна коса — обявява почивка.

Мислите бавно се връщат в съзнанието ми и първата е: „Тя е по-дребна от мен, а не се притеснява да пее пред петстотин души!“

Но следващата е: „Петстотин души! Петстотин души! Какво правя тук сред петстотин души?“

— Не мога да остана — казвам бързо и в същия миг си отдъхвам вътрешно. Каквото е трябвало да докажа с идването си, вече съм го доказала. Сега е време да се връщам. Да се махна от тази тълпа, от този поток от гласове и жива стена от рамене и гърди, която напира към мен. Преди малко бях толкова завладяна от музиката, че не поглеждах встрани, но сега усещам цветовете, парфюмите и ръцете, които се движат около нас, и това ме побърква.

Хана разделя устни, може би иска да възрази, но ни прекъсват. Едно момче с мръсноруса, паднала върху очите коса се оказва до нас с две големи пластмасови чаши. Подава едната на Хана, тя я поема, благодари и отново се обръща към мен.

— Лена, това е приятелят ми Дрю, за когото ти говорих.

За миг ми се струва, че през погледа й преминава лека сянка на вина, но усмивката отново огрява лицето й, широка и щастлива, както винаги, сякаш сме в двора на училището и обсъждаме резултатите си от теста по биология.

Отварям уста, но думите не идват, което е добре, предвид сирената в главата ми, която вие на пожар. Може да изглежда глупаво, но докато идвах насам, нито веднъж не ми мина през ума, че купонът ще е смесен. Нито за миг.

Да нарушиш вечерния час, е лошо; да слушаш забранена музика, е още по-лошо. Но нарушаването на закона за сегрегацията е едно от най-сериозните престъпления. Нали за това подложиха Уилоу Маркс на по-ранна процедура и надраскаха стените на къщата й с обиди? Нали за това изритаха Челси от училище, уволниха родителите й без обяснения и накараха семейството й да напусне дома, след като се чу, че се разхождала след вечерния час с момче от „Спенсър“. И всичко това без никакви доказателства, поне в случая с Челси Бронсън. Всичко беше само слух.

Дрю ми маха със свободната си ръка.

— Здравей, Лена.

Отварям уста, но веднага я затварям. Все още нямам глас. За миг настъпва неловко мълчание. После той протяга чашата към мен. Неочакван и безсрамен жест.

— Искаш ли уиски?