Делириум

— Е? — скръства ръце пред себе си той и се залюлява на пети, все още усмихнат. — Ще чуя ли извинение, или не?

Нахаканото му държание ме ядосва, така както ме ядоса и онзи ден в задния двор на лабораториите. Толкова различно от начина, по който се чувствам аз — като че ли всеки момент ще получа инфаркт или ще се стопя и ще се превърна в локва, — че ми се струва нечестно.

— Не се извинявам на лъжци — казвам, изненадана от смелостта си.

Той трепва.

— Какво искаш да кажеш?

— Хайде, стига! — извъртам очи. С всяка секунда се чувствам все по-уверена в себе си. Започвам да изброявам лъжите му, свивайки един след друг пръсти. — Излъга, че не си ме видял на оценяването. Че не ме познаваш. Излъга, че не си бил в наблюдателната зала в деня на оценяването.

— Добре, добре — вдига той ръце. — Извинявай. Но аз не съм единственият, който трябва да се извини.

Взира се в мен за миг, после въздъхва и продължава:

— Казах ти, че не ни е разрешено да се мотаем из лабораториите по време на оценяването. За да пазим средата чиста или нещо подобно, не го запомних. Но имах нужда от едно кафе, а машината на втория етаж на комплекс В е най-готината, пуска истинско мляко и всички екстри. И… аз използвах идентификационния си код, за да вляза. Това е. После трябваше да излъжа, защото, ако се разбере, може да изгубя работата си. И още, да знаеш, че работя в тъпите лаборатории само за да плащам за образованието си…

Гласът му секва и изведнъж губи самоувереността си. Изглежда разтревожен и изплашен, сигурно се страхува да не го издам.

— А защо беше в наблюдателната зала? — продължавам да го нападам. — Защо ме гледаше?

— Както ти казах, отивах на втория етаж. — Обяснява той и се взира в очите ми, сякаш преценява каква ще бъде реакцията ми. — Влязох и чух онзи тропот. Онази ужасна врява. И още нещо, стори ми се, че някой пищи.

Затварям за секунда очи и си припомням ослепително бялата светлина. Когато ги отварям, виждам, че Алекс продължава да ме гледа.

— Нямах представа какво става. Помислих си… де да знам… глупаво е, но реших, че някой атакува лабораториите. И изведнъж видях онези крави, имах чувството, че са стотици… — Той вдига рамене. — Изплаших се. Зърнах едно стълбище вляво от мен и свърнах по него. Мислех, че кравите няма да могат да изкачат стъпалата.

На лицето му отново се появява усмивка, но този път за малко и за бързо.

— Така се оказах в залата.

Съвсем обикновено, логично обяснение. Отпускам се, вече не съм толкова изплашена. Но нещо продължава да ме човърка отвътре, чувствам се някак особено, някак разочарована. Една част от мен упорства и продължава да се съмнява в думите му. Спомням си как ме гледаше от онази зала, с отметната назад глава, как се смееше и как ми намигна. Явно се забавляваше, беше доволен и по нищо не личеше, че се страхува.

Един свят без страх…

— И нямаш представа как… е станало всичко?

Не вярвам на собствената си смелост. Стискам юмруци с надеждата, че няма да забележи внезапното спадане на гласа ми.

— Онова объркване на доставките ли имаш предвид? — пита той с равен тон, без да трепне, нито да примигне, което разбива и последните ми колебания. Като всеки излекуван, той не подложи на съмнение официалната версия. — Тогава не бях аз на смяна. Колегата Сам, който отговаряше за доставките, беше уволнен. Ние сме длъжни да проверяваме товарите, а той сигурно си го е спестил.

Той навежда глава на една страна, вдига ръце и пита:

— Доволна ли си сега?

— Да — отвръщам, но все още съм напрегната и нещо стяга гърдите ми.

Само преди половин час нямах търпение да се измъкна от дома, а сега единственото ми желание е да отворя очи и да открия, че съм си в леглото. Да отмахна завивките, да седна и да осъзная, че всичко — и купонът, и Алекс — е било сън.

— Е? — кима към плевнята той. Групата свири някакво бързо и много шумно парче. Нямам представа защо преди малко тази музика ми въздейства така. Сега ми се струва само като дразнещ шум. — Мислиш ли, че ще можем да се приближим, без да ни стъпчат?

Пропускам през ушите си факта, че говори в множествено число, което прави думите му удивително привлекателни, особено когато ги произнася със своя малко присмехулен мелодичен глас.

— Всъщност аз тъкмо си тръгвах. — Усещам, че му се ядосвам, без да знам защо. Вероятно, защото се оказа не такъв, какъвто си го представях, макар да е логично да се радвам, че е нормален, излекуван и безопасен.

— Да си тръгнеш? — повтаря невярващо той. — Не можеш да си тръгнеш сега.