Делириум

— Уиски ли? — изписквам неволно. Досега съм опитвала алкохол само няколко пъти. На Коледа, когато леля ми сипва четвърт чаша вино, и веднъж у Хана, когато свихме една бутилка ликьор от къпини от барчето на родителите й и пихме, докато таванът над главите ни не започна да се върти. Хана много се смя, но на мен не ми беше смешно, не харесах сладникавия вкус в устата си и начина, по който мислите ми се разбягваха, като мъгла на слънце. Чувствах се извън контрол — ето какво не харесах.

Дрю свива рамене.

— Има само уиски. Водката винаги свършва първа при такива случаи.

„Такива случаи“ означава, че подобни „случаи“ са се случвали неведнъж.

— Не — бутам чашата към него. — Вземи си я.

Той ме поглежда озадачено, явно объркан.

— Няма проблем. Аз ще си взема друга.

После се усмихва неразбиращо към Хана и изчезва в тълпата. Усмивката му е готина, особено начинът, по който изкривява устни към лявото си ухо, но докато мисля за това, страхът отново се настанява в главата ми, започва да ме мъмри, да ме обвинява.

Контрол. Всичко опира до контрола.

— Трябва да тръгвам — успявам да кажа и се поздравявам наум. Това си е истински прогрес.

— Да тръгваш ли? — мръщи чело Хана. — Изминала си целия път дотук…

— Дойдох с колело.

— Добре. Изминала си с колело целия път дотук само за да си тръгнеш?

Тя протяга ръка към мен, но аз бързо скръствам моите пред себе си, за да избегна допира. Това изглежда я обижда и аз потръпвам леко, правя се, че ми е студено, за да й покажа, че не искам да я обидя, докато се питам защо ми е толкова трудно да говоря с нея. Та това е най-добрата ми приятелка, познавам я от втори клас. Това е момичето, което разделя бисквитата си с мен на обяд и удари с юмрук Лилиан Доусън в лицето, понеже Лилиан каза, че семейството ми е заразено.

— Чувствам се уморена — измърморвам. — Не трябва да съм тук.

Иска ми се да кажа: „И ти не трябва да си тук“, но се спирам.

— Чу ли групата? Страхотни са, нали?

Хана говори много вежливо, сякаш не е Хана, и аз усещам остра болка зад ребрата. Опитва се да бъде любезна. Държи се с мен като с непозната. И като мен усеща неудобство.

— Не… не успях.

Незнайно защо, не искам тя да разбере, че съм ги чула и също мисля, че са страхотни, дори нещо повече. Струва ми се прекалено лично, неудобно някак, човек трябва да се срамува от такива работи, и въпреки че дойдох чак дотук, наруших вечерния час и всичко само да я видя и да й се извиня, онова, което усетих по-рано у тях, отново е тук: аз вече не познавам Хана и тя също не ме познава.

Свикнала съм да се прикривам, да мисля едно, а да правя друго, да тая в себе си постоянната борба между „трябва“ и „искам“, но светът на Хана не е двойствен, тя живее в друг, мисли, каквото не трябва да се мисли, познава неща и хора, които не трябва да се познават.

Възможно ли е през цялото време, докато съм живяла моя живот, учила съм за изпити и съм правела дълги кросове с Хана, този друг свят да е съществувал някъде под моя или над него, да е дебнел, готов да се измъкне иззад сенките и уличките веднага след като слънцето се скрие? Незаконни събирания, забранена музика, докосване без страх от заразата, без страх за себе си?

Свят без страх. Това е невъзможно.

И въпреки че стоя сред най-многолюдната тълпа, която някога съм виждала, изведнъж се усещам ужасно самотна.

— Остани — казва тихо Хана. И въпреки че е молба, усещам колебание в гласа й, сякаш поставя въпросителна на края. — Скоро ще започнат да свирят отново и ще ги чуеш.

Поклащам глава. Толкова съжалявам, че дойдох. Че видях. Предпочитам да не знам нищо за това. Искам да дойде утре, да отида с колелото до Хана, да я взема и да я заведа на плажа, да се излегнем на пясъка и да се оплакваме цял ден колко скучно е това лято, както правим винаги. Да повярвам, че нищо не се е променило.

— Не, ще тръгвам — отвръщам и ми се ще някак да спра треперенето на гласа си. — Но няма проблем. Ти остани.

Казвам го и веднага се сещам, че тя не ми е предлагала да тръгне с мен. Просто стои и ме гледа с тъга и малко съжаление.

— Ако искаш, ще тръгна с теб — сеща се да каже тя, но аз усещам, че го казва само за да се почувствам по-добре.

— Не, не, всичко е наред.

Бузите ми пламват, правя стъпка назад, отчаяно искам да се махна оттук. Но се блъскам в някого — момче, което се обръща и ми се усмихва. Веднага отскачам от него.

— Лена, чакай — отново ме дърпа Хана. В едната си ръка държи чаша с уиски и аз мушвам бързо моята чаша в свивката на лакътя й. Това я обърква, тя се мръщи, гледа ту едната, ту другата чаша и се опитва да балансира с тях. Използвам момента и се отскубвам от нея.

— Всичко е наред, Хана. Ще говорим утре — казвам и се шмугвам в тясното пространство между двама души — единственото предимство на ниските и слабите хора. Хана се изгубва от погледа ми, тълпата я поглъща.

Продължавам напред, по-далеч и по-далеч от плевнята, вървя с наведена глава и с надеждата нощният въздух да разхлади пламналото ми лице.