Делириум

Винаги съм внимавала да не се поддавам на гнева и раздразнението. Не мога да си позволя този лукс в дома на Каръл. Дължа й прекалено много и като изключим няколкото скандала, които предизвиках като дете, гледам да си мълча, защото мразя начина, по който ме гледа после дни наред: някак отстрани, сякаш ме мери и претегля. Знам, че си мисли: „Точно като майка си“. Но сега забравям за това и се предавам на чувството. Днес ми дойде до гуша от хора, които се държат, като че ли този свят, този друг свят е нормалният, а аз съм лудата. Не е честно. Сякаш всички правила са се променили внезапно и никой не е счел за нужно да ме уведоми.

— Мога и още как.

Обръщам се и тръгвам нагоре, сигурна, че ще ме остави на мира. За моя изненада, той не го прави.

— Чакай! — забързва след мен.

— Какви ги вършиш? — обръщам се към него аз и отново се изненадвам от уверения си глас, въпреки че сърцето ми ще изскочи от гърдите. Може би това е тайната на разговорите с момчетата. Може би трябва да си ядосана през цялото време.

— Какви ги върша според теб?

И двамата гълтаме думите, задъхани от изкачването на хълма, но той все пак намира сили да се усмихне.

— Просто искам да поговоря с теб.

— Не, ти ме преследваш — спирам се и скръствам ръце пред себе си, което ми дава усещането, че слагам преграда в пространството между нас. — Ти отново ме преследваш.

Това върши работа. Той прави крачка назад, а аз се усмихвам вътрешно, като виждам изненадата му.

— Отново ли? — повтаря той и аз съм на седмото небе, че за пръв път не аз съм тази, която търси думи и не знае какво да каже.

Сега словата се леят като поток от устата ми.

— Да, защото ми се вижда странно, че съм живяла толкова години, без да те видя нито веднъж, а сега изведнъж ти си навсякъде.

Не съм планирала да му кажа това — всъщност не съм се замисляла, че е странно, но щом го казвам, разбирам, че е истина.

Решавам, че това ще го ядоса, но за моя почуда Алекс отмята глава и се засмива дълго и високо, а лунната светлина превръща извивките на скулите и носа му в сребърни реки. Реакцията му ме стъписва дотолкова, че не успявам да реагирам, само стоя срещу него и го гледам. Най-после той ме поглежда. Все още не мога да видя очите му — луната огрява всяка издатина по лицето му в ярка сребриста светлина, всичко останало тъне в мрак, — но около мен изведнъж става горещо и светло и аз усещам същото, както онзи ден в лабораториите.

— Може би просто не си обръщала внимание — казва тихо той и отново поклаща пети.

Несъзнателно отстъпвам крачка назад. Близостта му ме плаши; въпреки че между нас има сантиметри, кожата ми пламва, сякаш неволно се е докоснала до неговата.

— Какво… какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че грешиш. — Той ме поглежда право в очите и аз трябва да се боря със себе си, за да остана външно спокойна, но не успявам да спра потрепването на лявото око. За моя радост това не се вижда в тъмното. — Виждали сме се много пъти.

— Щях да си спомня, ако е така.

— Не съм казвал, че сме се запознавали. — Алекс не се опитва да скъси разстоянието между нас и аз му благодаря наум за това. Той захапва ъгълчето на горната си устна и това го прави някак по-млад. — Искам да те попитам нещо. Защо вече не минаваш покрай Губернатора?

Зяпвам от учудване.

— Откъде знаеш за Губернатора?

— Аз уча в ПУ — казва той. ПУ? Да, разбира се, това е Портландският университет. Сега си спомням, че онзи следобед, когато ни заведе да видим гледката на океана зад лабораторния комплекс, докато разговаряше с Хана, до мен достигнаха думи от техния разговор. Тогава той каза, че е студент. — Миналия семестър лекциите ни бяха в Гринд, на Мошомънт Скуеър. И те виждах всеки ден.

Отварям уста, после я затварям. Не мога да намеря думи. Винаги е така. В най-важните моменти умът ми блокира тотално. Естествено, че знам къде е Гринд; преди време с Хана минавахме оттам два, може би три пъти в седмицата, гледахме как студентите влизат и излизат от сградата, как се носят из двора като снежинки и грабнали чашите с топли напитки, издухват парата от тях. Сградата гледа към малък площад, павиран с камъни, наречен Монюмънт. Той е на половината път на един от шестте маршрута, които използваме за тренировките си.

В центъра на площада има ерозирала от снега и дъжда статуя на мъж, чиято основа е покрита с графити, фигурата му е изваяна в момент на движение, мъжът придържа шапката си с едната си ръка, все едно, че върви в ужасна буря или срещу вятъра. Другата му ръка е свита в юмрук и протегната напред. Очевидно е, че някога е държал нещо в нея — вероятно факла, — но в един момент част от статуята е била счупена или открадната. И сега Губернаторът крачи напред с протегната ръка, между свитите му пръсти има кръгла дупка — идеално място за криене на бележки и други тайни. С Хана обичахме да поглеждаме от време на време в нея за интересни неща. Но никога не намерихме нещо повече от изплюти дъвки и дребни монети.