Делириум

Казва го тихо, с равен тон и аз му вярвам. Но въпреки това сърцето ми не спира да бие неистово, главата ми се върти все по-бързо, докато не добивам усещането, че литвам нагоре. Така ми става винаги когато застана на върха на хълма, погледна надолу към улица „Конгрес“ и видя целия Портланд под себе си като килим в трептящото зелено и сиво от къщите и дворовете, толкова красиви и непознати от онази височина. Чувството ме обзема малко преди да разперя ръце и да се втурна надолу с развени на вятъра коси, без да напрягам мускули, оставяйки се на гравитацията, бездиханна, развълнувана, в очакване да стигна долу.

Изведнъж ми се струва, че е станало много тихо. Групата е спряла да свири, тълпата също е притихнала. Чува се единствено шепотът на вятъра по тревата. Стоим на петдесет крачки от върха на хълма, плевнята и събралите се хора се намират от другата му страна и не се виждат оттук. За миг си представям, че сме единствените хора в тъмнината, единствените будни хора в целия свят.

После нежните звуци на музиката се издигат отново във въздуха, толкова тихи в началото, че ги обърквам с вятъра. Тази мелодия е съвсем различна от досегашните — нежна и крехка, сякаш всяка нота е от стъкло или изплетена от коприна, рееща се на вятъра в нощта. И красотата на музиката отново ме пленява, нечуваните досега звуци ме изпълват едновременно с желание да се смея и да заплача.

— Това е любимата ми песен. — Един облак закрива луната и сенките заиграват върху лицето на Алекс. Той стои неподвижно, загледан в мен, и аз си пожелавам да мога да чуя мислите му. — Танцувала ли си някога?

— Не — отвръщам засрамено.

— Няма нищо — засмива се той. — Няма да кажа на никого.

В главата ми изниква образът на мама: мекотата на ръцете й, докато се върти с мен по дългия полиран под на хола, сякаш ме пързаля по лед; трепетът в гласа й, докато пее заедно с радиото и се смее.

— Мама танцуваше — изплъзва се от устата ми и аз веднага съжалявам за това.

Но Алекс не ме разпитва, нито ми се смее. Продължава да ме гледа настойчиво. После протяга ръце в тъмнината.

— Искаш ли да опитаме?

Едва отличавам гласа му от този на вятъра, толкова е тих, че прилича на шепот.

— Какво да искам?

Сърцето ми бие като чук по тъпанчетата на ушите ми и въпреки че между ръцете му и мен има няколко сантиметра, усещам, че ни свързва някаква странна енергия, кожата ми пламва, все едно, че сме ръка в ръка, буза до буза.

— Да танцуваме — казва той и пръстите му преминават последните сантиметри, намират моите и ме придърпват към себе си в минутата, когато песента достига до най-високата си нота, и аз смесвам двете впечатления — от допира му и от красивия порив на музиката.

Ние танцуваме.

Повечето неща, дори и най-великите, започват от нещо малко. Земетресението, разрушило един град започва с едва осезаемо потръпване на земята, с едно движение, леко като дъх. Музиката започва с вибрация. Наводнението, заляло Портланд преди двайсет години след пороен, близо двумесечен дъжд, когато потънали хиляди къщи, а водата повлякла по улиците гуми, торби с боклуци и стари обувки, понесла ги като трофеи и оставила след себе си тънък слой от зеленикава плесен, воня на гнило и канал, останали месеци наред, започнало от една малка, тръгнала от пристанището вадичка, не по-широка от пръста ми.

Бог е създал цялата Вселена от един атом, по-малък от мисъл.

Животът на Грейс се разпадна напълно от една-единствена дума: „симпатизант“. Моят живот се превърна в хаос от друга дума: „самоубийство“.

Грешка: тогава животът ми се обърка за първи път.

Вторият път пак е заради дума. Дума, която излезе от гърлото ми и затанцува по устните, преди да успея да я спра.

Тя беше отговор на въпроса: „Искаш ли да се видим утре?“.

И думата беше: „Да“.

Десета глава