Делириум

Но след втория път спрях с фантазиите, защото осъзнах, че това е погрешно и забранено. Ако мама и татко наистина са избягали в Пустошта, това автоматично ги прави симпатизанти. При това положение е по-добре да са мъртви. А и бързо разбрах, че фантазиите ми за Пустошта са точно това — детски измислици. Невалидните нямат нищо, няма откъде да си купят червено-зелени юргани и столове, нито с какво. Веднъж Рейчъл каза, че сигурно живеят като животни — гладуват, живеят в мръсотия и отчаяние. Каза също, че именно затова правителството не си прави труда да мисли за тях, дори не признава съществуването им. Всичките Невалидни щели скоро да измрат до един от глад, от студ или от болестта. Тя щяла да ги обърне един срещу друг, щели да се избият взаимно, да си издерат очите.

Рейчъл казва, че това вече се случва, че Пустошта може вече да е празна, тъмна и мъртва и из нея да се разхождат само диви животни.

Вероятно е права, вероятно Невалидните наистина живеят като животни, но за другото мисля, че греши. Те са живи, там са и не ни дават да забравим за тях. Затова организират своите демонстрации. Затова пуснаха кравите в лабораториите.

Докато стигна до плажа, нервността ми отминава. Слънцето вече потъва зад мен, но все още осветява водната повърхност и тя блести като сребро. Засенчвам очи срещу ярките й искри и съзирам дългата черна сянка на Алекс на брега. Връщам лентата към миналата вечер, усещам на кръста си пръстите на ръката му, допрени толкова леко, че само се досещам, че са там, другата му ръка държи моята, суха и успокояваща, като стоплено от слънцето дърво. Двамата танцувахме на онази музика, както правят булката и младоженецът в деня на сватбата, когато двойката е законно регистрирана и преминала през всички формалности, но беше някак по-хубаво, по-естествено.

Алекс е с гръб към мен, гледа към океана и това ме радва. Не искам да ме види как се препъвам надолу по неустойчивите, проядени от сол стъпала от паркинга до плажа. Спирам, събувам маратонките и продължавам боса. Усещам топлината на едрия пясък по петите си.

Един старец излиза от водата с въдица в ръка. Оглежда ме подозрително, после се обръща към Алекс, отново поглежда към мен и смръщва чело. Понечвам да му кажа, че Алекс е излекуван, но човекът измърморва нещо на себе си и отминава. Не ми се вярва да си направи труда да се обади на регулаторите, затова си замълчавам. Не че ще си имаме някакви сериозни неприятности, ако ни хванат. Точно това имаше предвид Алекс, когато каза: „Аз съм безопасен“, но хич не ми се иска да отговарям на хиляди въпроси, да чакам отново да проверяват идентификационната ми карта и така нататък. Освен това, ако регулаторите си домъкнат задниците чак дотук по сигнал за „съмнително поведение“ и открият, че един излекуван просто се е съжалил над седемнайсетгодишна никоя си, определено ще се ядосат и сигурно ще си го изкарат на някого.

Съжалил се е. Избутвам бързо думата от ума си и се изненадвам колко мъчително е да я произнеса дори и наум. Цял ден се опитвам да не мисля за Алекс, да не търся причината за милото му отношение към мен, но не мога. За една глупава секунда дори си представих, че след оценяването включват и неговото име в списъка с възможните партньори. Но веднага прогоних и тази мисъл. Той вече си е получил списъка, сигурно са му го изпратили още преди процедурата, веднага след оценяването му. Но не е женен, защото още учи. Край на историята. Обаче скоро и това ще стане, веднага след като завърши.

И без да искам, веднага започнах да се питам как ли изглежда определеното за него момиче. Реших, че е някоя като Хана, със светлоруса коса и дразнеща способност да изглежда грациозна и красива дори когато е вързана на опашка и бяга из града, сякаш е учила хореография.

На плажа има още четирима души: на триста метра от Алекс виждам една майка с дете. Майката седи на сгъваем стол от избелял плат и се взира невиждащо в хоризонта. Детето е най-много на три години, цапурка на брега, пада, пищи (от болка? От удоволствие?), пак се изправя и всичко се повтаря. Зад тях се разхождат мъж и жена, без да се докосват. Сигурно са съпрузи. И двамата са скръстили ръце пред себе си, гледат право напред, не разговарят, не се усмихват, но изглеждат спокойни, сякаш са заобиколени от невидим защитен балон.

Приближавам Алекс. В същия момент той се обръща и ми се усмихва. Слънцето докосва косата му за миг и я превръща в бял ореол. После се отдръпва и тя бавно възвръща златистокафявия си цвят.

— Здрасти — казва той. — Радвам се, че дойде.

Отново ме хваща срам, чувствам се неловко с тези обувки в ръка. Горещата вълна тръгва към бузите ми и аз бързам да наведа глава, пускам обувките и ги обръщам с крак.

— Нали ти казах, че ще дойда?

Трепвам, когато се чувам, и се изругавам наум. Не исках думите ми да прозвучат толкова грубо. Сякаш в мозъка ми има филтър, но вместо да пропуска подходящите думи, той ги изкривява и всичко, което излиза от устата ми, е глупаво и различно от това, което си мисля.

Слава богу, Алекс го приема със смях.