Делириум

— Просто исках да кажа, че миналия път те чаках напразно. — Той кима към пясъка. — Искаш ли да седнем?

— Да — казвам облекчено.

Щом сядаме, напрежението ме напуска, сега се чувствам много по-добре. Така има по-малка вероятност да се изтърся на земята или да направя нещо глупаво. Вдигам колене и опирам брадичка на тях. Алекс оставя благоразумно две-три крачки разстояние между нас.

Няколко минути седим в мълчание. В началото търся трескаво какво да кажа. Струва ми се, че всяка секунда мълчание се разтяга до безкрай, започвам да се страхувам да не си помисли, че съм онемяла. Но след малко той изважда наполовина скрила се в пясъка мидена черупка, хвърля я към водата и аз разбирам, че се чувства удобно с мен. Това ме успокоява. Дори започвам да се наслаждавам на тишината.

Понякога обичам просто да наблюдавам нещата, да си седя тихо и да оставя животът да тече край мен. И понякога времето спира за част от секундата, честна дума, всичко замира и светът замръзва във вечния си устрем. Само за част от секундата. Ако човек открие начин да се вмъкне в тази секунда, ще живее вечно.

— Отливът започва — казва Алекс и хвърля още една мида. Тя прави висока дъга и пада почти на границата между океана и плажа.

— Да.

Солените води оставят след себе си мръсна диря от зелени водорасли, клечки и пълзящи малки охлювчета, из въздуха се разнася остра миризма на сол и риба. Една чайка се разхожда по пясъка и краката й оставят малки деликатни следи.

— Когато бях малка, мама често ме водеше тук. Обичахме да следваме отлива, докъдето можем. Нямаш представа какви чудесии остават по пясъка — охлюви във форма на подкова, гигантски миди и актинии. Можеш да ги видиш само по време на отлива. Тя ме учеше да плувам на този плаж. — Не знам откъде се взе този поток от думи, но не мога да се спра. — Сестра ми оставаше на брега и строеше пясъчни замъци, а ние се преструвахме, че са истински градове, все едно, че сме преплували целия океан и сме стигнали на другия край на света, до заразените места. Но в нашата игра те изобщо не бяха заразени, нито разрушени и страшни. Бяха красиви, спокойни, построени от стъкло и светлина.

Алекс мълчи и рисува с пръст различни форми по пясъка. Но аз знам, че ме слуша. Думите продължават да се сипят от устата ми.

— Помня, че мама ме носеше на хълбок и подскачахме във водата. Един ден ме пусна сама. Не съвсем сама, на ръцете си имах от онези малки надуваеми неща, но аз се изплаших толкова много, че започнах да крещя. Бях само на три или четири години, но го помня съвсем ясно. Нямаш представа колко се зарадвах, когато тя ме настигна и ме хвана отново. И в същото време бях леко разочарована. Сякаш съм изпуснала големия си шанс.

— И какво стана? — поглежда ме Алекс. — Вече не идвате тук, така ли? Майка ти изгуби желание да плува?

Отмествам поглед към хоризонта. Днес заливът е сравнително тих. Морето е гладко, водите — цветна феерия във всички нюанси на синьото и лилавото — се отдръпват бавно от брега с тих съскащ звук. И този път необятната му шир не ме плаши.

— Тя умря — казвам, изненадана от факта, че ми е толкова трудно да го произнеса. Алекс мълчи до мен и аз казвам на един дъх: — Самоуби се. Когато бях на шест.

— Съжалявам — прошепва той толкова тихо, че едва го чувам.

— Баща ми е починал, когато съм била на девет месеца. Не си го спомням изобщо. Според мен… според мен това нещо я пречупи. Говоря за мама. Тя не беше излекувана. Процедурите не й действаха. Не знам защо. Опитваха се да я спасят три пъти, но нищо не се получи.

Спирам и поемам шумно въздух. Не смея да погледна към Алекс. Той седи до мен тихо и неподвижно, като статуя, като сянка на мъртъв камък. Въпреки това, не мога да си затворя устата. С почуда осъзнавам, че никога и на никого досега не съм разказвала за мама. Просто не ми се е налагало. В училище, у дома и сред приятелите ми всички до един вече знаеха за семейството ми и срамната тайна. Може би затова винаги долавям искрица съжаление в ъгълчетата на очите им. Където и да вляза, разговорите замират и настъпва тишина, а изплашените им лица излъчват странно чувство за вина. Дори и Хана знаеше всичко за мен и мама още преди да ни сложат на един чин във втори клас. Спомням си, защото веднъж ме намери в една от кабинките на тоалетната да плача, натъпкала тоалетна хартия в устата си, за да не ме чуват. Ритна вратата с крак, влезе и каза: „Това е заради майка ти, нали?“ Това бяха първите й думи към мен.

— Не знаех, че нещо не е наред. Не знаех, че е болна. Бях много малка и не разбирах. — Очите ми са заковани върху тънката, права като въже линия на хоризонта. Водата се отдръпва навътре и аз отново си мисля същото, което си представях като дете: че няма да се върне, че целият океан ще изчезне завинаги, ще се изтегли от лицето на земята като устни, които оголват зъбите и разкриват бялата хладна твърдина под тях. — Ако знаех, можех да…