Делириум

В последния миг гласът ми изневерява и не успявам да довърша, не мога да кажа и дума повече. „Можех да я спра.“ Това е нещо, което никога не съм казвала преди, дори не съм си позволявала да го мисля. Но мисълта е там, не помръдва от съзнанието ми, неумолима и вечна като скала: „Можех да я спася. Трябваше да я спася“.

Отново потъваме в мълчание. Докато съм разказвала, майката и детето са събрали багажа си и са си тръгнали; сега целият плаж е само за нас. Потокът от думи вече се е излял. Не мога да повярвам колко много неща споделих с един почти непознат човек, при това момче. Изведнъж усещам такъв срам, че се превивам сякаш от болка. Искам да кажа нещо разтоварващо, нещо за отлива или за времето, но както винаги, когато имам нужда, умът ми се изпразва от всякакви мисли. Не смея да погледна към Алекс. Когато най-сетне събирам смелост и хвърлям крадешком един поглед, виждам, че той се е загледал във водата. Лицето му е непроницаемо, само едно мускулче подскача нагоре-надолу в основата на челюстта му. Сърцето ми пада в петите. От това се страхувах най-много — той се срамува от мен, отвратен е от историята на семейството ми, от болестта, която тече във вените ми. Всеки момент ще стане и ще ми каже, че е по-добре да не говори повече с мен. Колко странно! Почти не го познавам, между нас има огромна пропаст, но въпреки това тази перспектива ме натъжава.

На ръба съм да скоча и да избягам, за да не се налага да кимам и да се правя, че го разбирам, когато се обърне към мен с дежурното: „Виж, Лена, съжалявам, но…“ и ме погледне по онзи до болка познат начин. (Миналата година на хълма се появи едно бясно куче, лаеше и хапеше всички, от устата му излизаше пяна. Беше гладко, краставо, пълно с бълхи и без един крак, но въпреки това се наложи да дойдат две ченгета и да го застрелят. Събра се тълпа, аз също бях там. Тогава за пръв път в живота си разбрах онзи поглед, с който хората винаги ме гледат, онова извиване на устните при произнасяне на името Халоуей. Жал, да, но и отвращение, и страх да не се заразят. По същия начин гледаха и онова куче, докато обикаляше, лаеше и плюеше пяна; и всички си отдъхнаха, когато третият куршум най-после го свали и то замлъкна.)

Тъкмо когато решавам, че повече не мога да издържа, Алекс протяга ръка и докосва съвсем лекичко лакътя ми с пръст.

— Хайде да се състезаваме.

Става, изтупва пясъка от панталоните си и ми подава ръка. Усмивката отново танцува на устните му. В същата секунда усещам безкрайна благодарност към него. Той не се срамува от мен. Не ме обвинява заради семейството ми. Не ме мисли за заразна или мръсна. Докато ми помага да се изправя, ми се струва, че за миг стиска ръката ми, съвсем лекичко и бързо, това ме плаши и ме изпълва с радост, защото ми напомня за тайния ни знак с Хана.

— Само ако си готов за пълно поражение — отвръщам.

Той вдига вежди.

— Въобразяваш си, че можеш да ме победиш?

— Не си въобразявам, знам го.

— Брей, брей! — Той килва глава на една страна и примижва. — Хайде да видим кой ще стигне пръв до шамандурата.

Поглеждам несигурно към океана. Отливът все още е в началото и шамандурите се поклащат най-малко на два метра от брега.

— Искаш да се състезаваме във водата?

— Изплаши ли се? — хили се той.

— Не съм, просто…

— Добре тогава — казва той и докосва рамото ми с два пръста. — Какво ще кажеш да приключваме с пазарлъците и да започваме? Старт!

И преди последната му дума да отшуми, набира скорост. Отнема ми две секунди, докато се осъзная и хукна след него, крещейки:

— Не е честно. Не бях готова.

Втурваме се напред със смях, тичаме из плитчините и мокрим дрехите си, джапаме из малките, появили се след отлива падини. Черупките скърцат и се чупят под краката ми. Един от пръстите ми се заплита във възел от червени и лилави водорасли и за малко не забивам нос в мокрия пясък. Подпирам се с ръка и възстановявам равновесието си, но в същото време едва не попадам под прицела на Алекс, който загребва от мокрия пясък и го хвърля към мен. Пискам и се отдръпвам, но част от него ме уцелва по бузата и потича надолу към врата ми.

— Играеш нечестно! — едва успявам да кажа, останала без дъх от бягането и смеха.

— Няма как да играеш нечестно, когато няма правила — провиква се през рамо той.

— Няма правила, така ли?