Делириум

Винаги съм обичала тези места, но в тъмното широките ливади изглеждат малко страшни и веднага ми минава през ума, че ако сега ме срещне патрул, няма къде да се скрия, няма малки улички, по които мога да свърна. Зад нивите се виждат тъмните силуети на обори и силози, някои от тях са съвсем нови, други едва се крепят, потънали в земята, като захапали нещо зъби. Долавям сладникавия дъх на гнило и на тор.

„Буен поток“ е точно до югозападната граница, фермата е изоставена отдавна, след пожар, унищожил къщата и силозите. Пет минути преди да стигна дотам, вече различавам ритъма на басовете под гърлената песен на щурците, но в първия момент не съм сигурна дали не си измислям, дали не чувам сърцето си, което отново започва да препуска нагоре-надолу из гърдите ми. След още няколко метра вече съм сигурна. Преди още да стигна до тесния прашен път към оборите, поне онези, които все още се държат на основите си, чувам как откъслечни ноти се издигат нагоре в нощния въздух, стават на кристали и се изсипват на земята, както дъжд, обърнал се внезапно на сняг.

Страхът отново стяга гърдите ми. В главата ми кънти една-единствена дума: забранено, забранено, забранено. Каръл ще ме убие, ако разбере. Ще ме убие, ще ме прати в Криптата или в лабораториите да ме излекуват преди срока, като Уилоу Маркс.

Стигам до отбивката за фермата, където е поставена огромна метална табела с надпис „Общинска собственост. Не влизай!“, скачам от колелото и го прибутвам към гората до пътя. Оттук до старата плевня в дъното на имота има най-малко петстотин метра, но не искам да влизам по-навътре с колелото. Оставям го, без да го заключвам. Не ми се мисли какво би станало, ако ни надушат, но ако се наложи да бягаме, предпочитам да не се бавя с ключалката в тъмното. Така имам по-голям шанс да им се изплъзна.

Заобикалям знака „Не влизай“. Напоследък съм станала истински рецидивист в неспазването на подобни знаци, казвам си и си припомням как прескочихме портала на лабораториите с Хана. За пръв път от много време се сещам за онзи следобед и лицето на Алекс изниква пред мен, виждам го да се смее с отметната глава пред прозореца на наблюдателната зала.

Прогонвам бързо образа му и се съсредоточавам в пътя, в ярката луна и дивите цветя от двете му страни. Това ми помага да потисна желанието да повърна. Не знам какво ме накара да изляза тази вечер, може би искам да докажа пред Хана, че греши за мен. Но има нещо далеч по-обезпокоително. Трябва да призная поне пред себе си, че скарването с нея беше само претекст. Всъщност просто изгарях от любопитство.

Но вече не ми е любопитно. Вече ме е страх. Как можах да постъпя така глупаво!

Къщата и плевнята се намират в малка долчинка между два хълма. Сградите са точно по средата и отдалече изглеждат като кацнали на нечии устни. Склонът ми пречи да видя добре къщата, но когато приближавам върха, музиката става по-ясна. Не прилича на нищо от онова, което съм слушала досега, на нито едно от разрешените парчета. Музиката, която можеш да свалиш от БОМФ, е лека, хармонична и с ясна структура, като онази, която свирят групите в Диъринг Оукс Парк на държавните летни концерти.

Чувам, че някой пее, гласът е красив, плътен и мек, като топъл мед, подскача толкова бързо по музикалната стълбица, че ми се завива свят само като го слушам. Музикалният съпровод е странен, разтърсващ и див, но не прилича на онзи вой, който чух да се носи от компютъра на Хана тази сутрин, въпреки че забелязвам някои прилики в мелодията и ритъма. Онази музика беше електрическа, направо стържеше, излизаше под напрежение от високоговорителите. Тази се издига и заглъхва непрестанно, звучи накъсано и някак тъжно. Напомня ми за океана по време на силна буря, когато вълните се издигат и разбиват в брега, а пръските му мокрят кея и скалите, напомня ми за грандиозната му мощ, която ти спира дъха.

На мен също ми спира дъхът, когато изкачвам последните метри до билото и полуразрушената плевня и къщата изникват пред мен в мига, когато гръмват финалните акорди. Забравям да дишам и замръзвам на място, очарована от красивата гледка. За миг ми се струва, че наистина стоя пред океана, океан от танцуващи хора на струяща от плевнята светлина. Лъчите излизат от нея и подскачат като сенки около пламъците на голям огън.

Плевнята е като изкормена: разцепена и почерняла от някогашния пожар, отворила пазви за природните стихии. Само единият ъгъл е все още цял, виждат се части от три стени, малко парче от покрив и строшен елеватор, с който някога са вдигали сеното на втория етаж. Там са застанали момчетата от групата и свирят. Зад тях между развалините се виждат млади фиданки. По-старите, овъглени от пожара дървета сочат към небето като призрачни пръсти.