Делириум

Не че нямам спомени, имам, и то много, като се има предвид колко малка бях, когато умря. Помня, че когато валеше сняг, ме изпращаше навън и аз пълнех тенджерата с шепите си. После капехме върху снега кленов сироп и гледахме как се втвърдява и се превръща в кехлибарени златни зрънца, които се съединяват в нежна захарна дантела. Помня колко много обичаше да пее и да си играе с мен във водата на Ийст Енд. Тогава не знаех колко необичайно е това. Другите майки учат децата си да плуват. Другите майки не подскачат с децата си във водата, те ги мажат с крем, за да не изгорят на слънцето, и правят всичко, което трябва да прави една майка според раздела за родители в книгата „Ш-ш-т“.

Но не пеят.

Помня още, че когато бях болна, ми носеше препечени филийки с масло в леглото и целуваше удареното, когато паднех. Веднъж паднах от колелото, тя ме изправи на крака, прегърна ме и ме залюля. Една жена се спря й каза:

— Не ви ли е срам?

Аз не разбрах кое е срамното и се разплаках още по-силно. След този случай тя ме прегръщаше само когато никой не можеше да ни види. На улицата смръщваше вежди и казваше:

— Нищо ти няма, Лена. Стани.

Правехме си и танцови забави. Мама ги наричаше „чорапени партита“, защото навивахме килима в хола, обувахме си най-дебелите чорапи и се пързаляхме по паркета. Дори и Рейчъл се присъединяваше към нас, въпреки че не спираше да повтаря колко била голяма за такива бебешки игри. Мама спускаше завесите, слагаше възглавници на предната и задната врата и пускаше музика. Смеехме се толкова много, че ме заболяваше коремът.

По-късно разбрах, че е пускала завесите, за да ни крие от минаващи патрули, а възглавниците са служели за заглушители, да не би съседите да чуят, че пускаме музика и се смеем прекалено силно, и да се обадят в полицията, защото и двете неща са предупредителни знаци за делириум. Разбрах и защо криеше военната значка на татко — сребърен меч, наследен от неговия баща, който тя носеше на сребърна верижка около врата — под якичката на ризата си, винаги когато излизахме от дома. Не е искала някой да я види и да заподозре, че е болна. Разбрах всичко и осъзнах, че най-щастливите моменти от детството ми са били лъжа. Погрешни, опасни и незаконни. И чудати. Мама беше чудата и вероятно аз съм наследила тази чудатост от нея.

И за пръв път се замислям истински какво трябва да е чувствала и мислела през нощта, когато е отишла до онази скала и е скочила оттам, размахвайки ръце и крака във въздуха. Дали се е страхувала? Дали е мислила за мен и за Рейчъл? Дали е съжалявала, че ни изоставя?

Замислям се и за баща си. Него не го помня, имам само далечен неясен спомен за две големи и топли ръце и широко светло лице, надвесено над моето, но образът може да е резултат по-скоро на снимката в спалнята на мама, където сме снимани двамата. Там съм само на няколко месеца и той ме държи на ръце, гледа в камерата и се усмихва. Защото няма начин да си спомням наистина. Била съм на по-малко от годинка, когато е починал. От рак.

Горещината е непоносима, гъста и лепкава, сякаш тече на талази по стените. Джени спи по гръб в леглото си, с прострени встрани ръце и крака и диша с отворена уста. Дори и Грейс заспива веднага, устните й не спират да мърдат беззвучно, заровени във възглавницата. Стаята мирише на влажна кожа и топло мляко.

Ставам от леглото, вече облечена в черните дънки и черна тениска. Нямаше защо да си правя труда да обличам пижама. Знаех, че няма да мога да заспя. Още вечерта взех решение. Седяхме на масата с Каръл, чичо Уилям, Джени и Грейс. Всички дъвчехме и гълтахме мълчаливо, гледайки се безизразно един друг, въздухът тежеше, затрудняваше дишането ми, гърдите ми бяха като балон между ръцете на някого, който стиска с всички сили. В този момент осъзнах. Хана каза, че не го нося в себе си, но тя греши.

Сърцето ми бие толкова силно, че го чувам, сигурна съм, че и другите могат да го чуят, че леля ще стане от леглото, ще ме хване на стъпалата и ще ме обвини, че искам да се измъкна навън. Което всъщност се мъча да направя. Нямах представа, че сърцето може да тупти толкова силно. Това ми напомня за разказа на Едгар Алън По, който четохме в един от часовете по обществени науки. Там се разказва за един човек, който убил друг, после се предал в полицията, защото чувал сърцето на убития да бие под дъските на пода. Това трябваше да е разказ за чувството на вина и опасността от гражданско неподчинение, но когато го прочетох, ми се стори неубедителен и мелодраматичен. Сега го разбирам по-добре. Сигурно авторът му често се е измъквал от къщи като млад.

Отварям внимателно вратата на стаята и задържам дъх, молейки се наум пантите да не скърцат. В същия момент Джени простенва и сърцето ми замира. Но тя се обръща, слага ръка на възглавницата и отново се укротява. Издишам бавно. Просто мърда в съня си.