Делириум

Позволявам си да погледна назад, не мога да се въздържа. Виждам, че момичетата се разпръскват в своите оранжеви като пламъци рокли. Всичко се връща към обичайния си ход, гласовете се сливат в един общ неразбираем брътвеж, като постоянния бял шум на океана, който звучи паралелно с ритъма на портландските улици, толкова неотменен, че почти не го забелязваш. Всичко изглежда някак остро, ясно, като очертано с туш — замръзналите усмивки на родителите, светкавиците на фотоапаратите, отворените устни и блестящите бели зъби, тъмните лъскави коси, яркото синьо небе и златистата слънчева светлина: всичко се къпе в тази светлина, всичко е толкова ясно и съвършено, че няма начин да не е спомен или сън.

Осма глава

В е водород, с атомно тегло едно;
И гори той с ярка светлина,
Свети като слънце.

Х е хелий, атомното му тегло е две.
Благороден газ е той, призрачен и нежен,
се издига над света.

Л за литий, атомното му тегло е три.
Запали го и ще видиш погребална клада —
смъртоносен сън за мен.

Б е за берилий, с атомно тегло четворка…

От „Молитви за елементите“ („Молитва и наука“, книгата „Ш-ш-т“)

Всеки понеделник, сряда и събота през лятото се налага да работя при чичо в „Стоп ен’сейв“. Подреждам стоките по рафтовете, работя на касата и понякога му помагам със счетоводните книги в малкия офис зад зърнените храни. За всеобща радост в края на юни Андрю Маркъс мина през процедурата и беше назначен на постоянно място в друг магазин.

На Четвърти юли сутринта отивам до дома на Хана. Всяка година на Четвърти юли с нея ходим на Ийст Енд да гледаме празничните фойерверки. Там има жива музика и сергии с какво ли не, където продават месо на шиш, варена царевица и сервиран в малка хартиена лодка ябълков пай, който плува в сладолед. Четвърти юли — Денят на независимостта, денят, когато сме затворили националните си граници завинаги — е един от любимите ми празници. Обичам музиката, която се лее из улиците на града, обичам издигащия се на гъсти облаци дим от скарите и барбекютата, през който хората изглеждат някак мътни и неясни. Но най-много обичам временното изместване на вечерния час: вместо в девет, на всички неизлекувани е разрешено да останат навън до единайсет часа. През последните години с Хана си измислихме нещо като игра — оставаме до последния възможен момент и всеки път намаляваме времето за прибиране. Миналата година се върнах у дома точно в десет и петдесет и осем с разтуптяно сърце и разтреперана от умора — трябваше да тичам като стрела, за да стигна навреме. Но когато си легнах, не можех да спра да се хиля. Имах чувството, че съм успяла да се измъкна от страшно чудовище.

Набирам личния четирицифрен код на Хана — даде ми го в осми клас като „знак на висше доверие“ и каза, че ще ме одере жива „от глава до пети“, ако го кажа на друг — и влизам през входната врата. По правило не чукам. Родителите й никога не са вкъщи, а Хана не отваря, колкото и да чукаш. Аз съм единствената, която идва при нея. Това е странно, защото тя е популярна в училище — хората я заглеждат, искат да са като нея. Но макар да се държи приятелски с всички, Хана не допуска никого до себе си, освен мен.

Понякога се чудя дали във втори клас, когато ни разпределяха по чинове, й се е искало госпожа Яблонски да сложи до нея друго дете. Тогава станахме приятелки. Фамилията на Хана е Тейт и ние бяхме една след друга по азбучен ред (тогава вече ме пишеха с фамилията на леля — Тидъл). Питам се дали не се е надявала да я сложат на един чин с Ребека Тролоуни или Кати Скарп, дори с Мелиса Портофино. Понякога ми минава през ума, че тя заслужава по-добра приятелка, някоя по-специална. Веднъж ми каза, че ме обича, защото съм истинска — наистина съм чувствала нещата. Но ако питате мен, точно тук е големият проблем: не ги ли чувствам прекалено силно?

— Ехо? — провиквам се още от вратата.

Антрето е тъмно и студено, както винаги. Кожата на ръцете ми настръхва. Милион пъти съм идвала у Хана, но въпреки това климатикът, който бръмчи тихичко някъде зад стените, продължава да ме удивлява. Спирам за миг и вдишвам свежата чиста миризма на лак за мебели, препарат за чистене и току-що откъснати цветя. От стаята на Хана се чува музика. Опитвам се да позная песента, но не успявам да различа думите, басовете сякаш пулсират между дъските на пода и заглушават всичко друго.