Делириум

Членовете на семействата ни седят на бели пластмасови сгъваеми столове под светлобежов брезент, обкичен със знамената на училището, на града, на щата и на САЩ. Аплодират учтиво всеки, който излиза отпред да си получи дипломата. Когато идва моят ред, оглеждам аудиторията, търся леля и сестра ми, но съм толкова нервна, да не би да се спъна и да падна на сцената, че когато поемам дипломата от ръцете на господин Макинтош, не виждам нищо друго, освен цветове — зелено, синьо, мозайка от розови и кафяви лица — и не различавам друг звук, освен този от аплодисментите. Чувам единствено гласа на Хана, ясен и звънлив като камбана: „Алилуя, Халена!“. Това си е нашата специална песничка, пеем я преди всички тестове и родителски срещи. Халена е комбинация от имената ни.

После се нареждаме; за да ни снимат с дипломите. Училището е наело професионален фотограф и е осигурило фон в царско синьо, пред който позираме една по една. Но сме прекалено възбудени, за да се отнесем с нужната сериозност. Непрекъснато се кикотим за нещо и мърдаме и в резултат на снимките се виждат не дипломантки, а шапките на главите ни.

Идва и моят ред, в последната секунда Хана влиза в кадър и слага ръка на рамото ми. Фотографът се обърква, без да иска, натиска копчето на апарата и ни увековечава. Щрак. Ето ни двете: аз съм полуобърната към Хана, изненадана, с леко отворена уста, готова да се засмея. Тя стърчи с цяла глава над мен, също е с отворена уста и притворени очи. В този ден наистина има нещо специално, нещо вълшебно, като в приказките. Сякаш Хана е вляла в мен частица от своята красота, защото, въпреки че лицето ми е червено като домат и косата ми е залепнала за челото, на тази снимка изглеждам хубава. Дори повече от хубава. Красива.

Училищният оркестър не спира да свири и доста добре между другото, музиката се носи над игрището и птиците се вият сякаш в ритъм нагоре към небето. И в този момент става нещо — огромното напрежение пада от гърдите ми и преди да разбера какво правя, всички се спускаме една към друга в голяма прегръдка, подскачаме и крещим: „Успяхме! Успяхме! Успяхме!“. И никой, нито родителите, нито учителите ни, прави опит да ни раздели. Когато най-после се пускаме, се оглеждам и виждам, че те са ни наобиколили, гледат ни с мъдро търпение и скръстени пред гърдите си ръце. Улавям погледа на леля и сърцето ми се разтуптява, разбирам, че и тя, като останалите, ни подарява този момент — последния ни момент заедно, — преди нещата да се променят завинаги.

А нещата със сигурност ще се променят — променят се дори и в този миг. Класът се разпада на групи, групите на отделни момичета. Виждам, че Тереза Грас и Морган Дел вече тръгват през поляната към изхода, оглеждам се и забелязвам, че Елинор Рана и Ани Хан също ги няма, нито едно от другите излекувани момичета не се вижда наоколо. Сигурно вече са си тръгнали. Нещо започва да тупти в гърлото ми, става ми тежко, макар да съм наясно как стоят нещата. Всичко свършва, хората продължават напред и не се обръщат. Така и трябва да бъде.

Зървам Рейчъл в тълпата, тичам към нея, внезапно закопняла за близостта й, и очаквам да се наведе и да разроши косата ми, както правеше, когато бях малка. И да каже: „Браво, Луни“. Така ме наричаше някога.

— Рейчъл — Задъхвам се без причина и думите излизат с мъка от устата ми. Толкова се радвам да я видя, че едва сдържам сълзите. Естествено, знам, че не бива да го правя. — Ти си тук!

— Разбира се, че съм тук — усмихва ми се тя. — Ти си единствената ми сестра.

Рейчъл ми подава букет от маргарити, увит в кафеникава амбалажна хартия, и казва.

— Поздравления, Лена!

Заравям лице в букета и вдишвам, опитвайки се да удавя в него порива си да я прегърна. За миг оставаме на място и се взираме една в друга, после тя протяга ръка към мен. Чакам да ме прегърне, както правеше преди, или най-малкото да ми стисне лекичко ръката. Но тя само отмахва един залепнал за челото ми кичур.

— Сигурно е неприятно — казва все още усмихната. — Цялата си в пот.

Знам, че е глупаво и детинско да се чувствам разочарована, но е точно така.

— Всичко е от тази рокля — казвам и осъзнавам, че да, сигурно проблемът е в нея. Роклята ме задушава, стяга ме, затруднява дишането ми.

— Ела — казва Рейчъл. — Леля Каръл иска да те поздрави.

Леля Каръл е застанала в периферията на игрището наред с чичо, Грейс и Джени, и говори с госпожа Спрингър, учителката ми по история. Тръгвам до Рейчъл. Тя е само няколко сантиметра по-висока от мен и двете крачим в синхрон, но на един метър разстояние една от друга. Тя мълчи. Обзалагам се, че вече се пита кога ще изглежда прилично да си тръгне и да се върне към обичайния си живот.