Делириум

Насочил фенерчето в мен и стиснал картата ми в другата ръка, шефът на групата продължава да ме изучава с поглед. За миг ми се струва, че се колебае, че ей сега ще ме пусне да си ходя, но той подава картата на един от хората си:

— Прекарай я през ОС. Искам да се убедя, че е валидна.

Сърцето ми замира. ОС е Охранителната система, компютърна програма, където са вписани всички персонални кодове на хората от цялата страна. За да потвърдят моя, ще минат двайсет, а може и трийсет минути, в зависимост от броя на проверяваните в момента граждани. Не мисля, че наистина вярва, че съм с чужда карта, просто е решил да ми губи времето, докато някой ме проверява.

Но после, като по чудо, един глас някъде от задните редове на групата се обажда:

— Валидна е, Джери. Аз я познавам. Идвала е в магазина ми. Живее на „Къмбърланд“ 172.

Джери се обръща и навежда фенерчето. Бързо примигвам няколко пъти да премахна светещите точици пред очите си. Някои от лицата ми се виждат смътно познати — една жена, която работи в химическото чистене наблизо и прекарва дните си подпряна на вратата, докато дъвче дъвка и от време на време плюе пред себе си; пътният полицай от кръстовището близо до магистралата „Франклин“, едно от няколкото кръстовища в Портланд с достатъчно автомобили, за да оправдае службата му; едно от момчетата, което се грижи за боклука ни. Най-отзад е Дев Хард, собственикът на магазин „Куикмарк“, надолу по нашата улица.

Обикновено чичо носи всички продукти — консерви, спагети и месо — от своя магазин „Стоп ен’сейв“ на Мунджой Хил, но понякога се случва да свършим тоалетната хартия или млякото и аз тичам в „Куикмарк“. Господин Хард е ужасно слаб и с малки черни очички, като на плъх.

Винаги ми се е искало да се измъкна по-бързо от магазина му, но тази вечер ми идва да го разцелувам. Не съм си представяла, че знае името ми. Никога не ми е казвал повече от: „Това ли е всичко за днес?“, никога не е правил нещо друго, освен да маркира продуктите и да ме гледа изпод тежките си клепачи. Отбелязвам си наум следващия път, като отида в магазина му, да му благодаря.

Джери се колебае за част от секундата, но аз забелязвам, че останалите от групата започват да се изнервят, да пристъпват от крак на крак, нетърпеливи да продължат обиколката и да открият истински нарушител.

Вероятно и Джери го усеща, защото кима рязко с глава към мен и нарежда:

— Дайте й картата.

С облекчението идва и желанието да се изкискам и трябва да впрегна цялата си воля, за да остана сериозна, докато поемам картата си и я връщам в задния джоб. Ръцете ми треперят. Странно е как самото присъствие на регулаторите те кара да се разтрепериш. Дори и когато са относително учтиви, няма как да не си спомниш всички гадни истории, които си чувал за тях — нападенията, побоищата, арестите.

— Внимавай, Магдалена — казва Джери. — Трябва да си вкъщи преди вечерния час.

Насочва отново фенера към очите ми и аз вдигам ръка, за да ги предпазя.

— Нали не искаш да си имаш неприятности?

Казва го доброжелателно, но аз усещам скритата зад думите му злоба, потискания гняв, готов всеки миг да изскочи на повърхността. Веднага си казвам, че съм параноичка. Каквото и да правят регулаторите, те работят за собствената ни защита, за собственото ни добро.

Преди да тръгнат по маршрута си, за няколко секунди се прегрупират около мен и аз се оказвам в капана на множество рамене, памучни якета, непознат парфюм и миризма на пот. Радиоапаратите отново започват да писукат и пращят, докато регулаторите се изтеглят. Долавям отделни казани и приети думи: „Маркет стрийт, момиче и момче, вероятно заразени, непозволена музика на «Свети Лоурънс», някой като че ли танцува“. Тръгвам и аз, но в противоположната посока и за известно време поемам ударите от сблъсъка с техните рамене, гърди и лакти, докато най-после групата се изтегля и ме оставя като изплюта на улицата, заслушана в отдалечаващите се стъпки. Чакам, докато и последният шум от радиопредавателите и от обувките им отшуми, после се качвам на колелото, обхваната отново от въодушевление, от чувство за радост и свобода. Не мога да повярвам колко лесно се оказа да изляза от дома. Нямах представа, че мога без проблеми да баламосам леля, всъщност не знаех, че мога изобщо да лъжа, и като се сетя как се разминах на косъм от перспективата регулаторите да ме въртят на шиш с часове, ми се ще да подскоча и да пробия въздуха с юмрук. Тази вечер целият свят е на моя страна. И съм само на няколко минути от Черния залив. Когато си представям, че се спускам по затревения хълм и виждам Алекс сред ореола от последните залязващи слънчеви лъчи, сърцето ми отново загубва нормалния ритъм и в главата ми зазвучава онази едничка дума, която ми прошепна в ухото: сиво.