Делириум

— Шест по девет е петдесет и четири. — После затваря рязко тетрадката. — Не петдесет и две, Лена. Предполагам, че знаеш таблицата за умножение?

Джени ми се плези.

Бузите ми пламват, когато осъзнавам грешката си.

— Съжалявам, аз… се разсеях.

Настъпва тишина. Погледът на Каръл пробива кожата на врата ми. Направо ме изгаря. Ако продължи да ме гледа още малко, ще закрещя, ще се разплача или ще си призная всичко.

Най-после тя въздиша.

— Все още мислиш за оценяването, нали?

Изпускам събралия се в гърдите ми въздух и веднага усещам, че ми олеква.

— Да, мисля, че е затова.

Вдигам поглед към нея и тя ме дарява с една от беглите си усмивки.

— Разбирам, че си разстроена, защото ще трябва да минеш още веднъж през всичко това. Но погледни го от другата страна — този път ще си още по-добре подготвена.

Кимам веднага, опитвайки се да изразя ентусиазъм, но вътрешно усещам как чувството за вина започва да ме човърка. Цял ден не съм се сещала за оценяването.

— Сигурно си права.

— Хайде, време е за вечеря.

Тя докосва челото ми с пръст. Кожата й е хладна и ми действа успокояващо, и макар докосването да е мимолетно, като бърз полъх на вятъра, се оказва достатъчно да задейства на пълна скорост онова гадно чувство за вина. Не мога да си простя, че съм допуснала дори и за миг възможността да отида до Черния залив. Това е най-тъпото и погрешно нещо, което бих могла да направя. Ставам и тръгвам към масата, лека, щастлива и чиста, като чувството, което те обзема, когато се надигнеш след дълга болест.

Но на вечеря любопитството, а с него и терзанията се завръщат. Едва успявам да следя разговора. Мисля само едно: „Да отида ли? Или да не отида? Да отида ли?“. В един момент чичо започва да разказва нещо за свой клиент, виждам, че другите се смеят, и аз също се засмивам, но малко по-дълго и по-високо. Всички се обръщат към мен, дори и Грейси, която смръщва нос и навежда глава на една страна, сякаш надушва нещо непознато.

— Добре ли си, Лена? — пита чичо, намества очилата си и се опитва да ме фокусира. — Изглеждаш малко отнесена.

— Нищо ми няма — измърморвам и набождам една равиола на вилицата си. Обикновено омитам половината кутия самичка, особено след тренировка (и все още ми остава място за десерта), но тази вечер едва успявам да преглътна няколко. — Просто съм леко притеснена.

— Остави я — намесва се леля. — Разстроена е заради оценяването. Не се получи както си го е представяла.

Тя вдига очи към чичо и двамата си разменят бързи погледи. Става ми интересно. Голяма рядкост е двамата да се споглеждат така, без думи, многозначително. През повечето време разговорите им се свеждат до обичайните неща — чичо разказва какво се е случило в работата, леля го информира за съседите. После: „Какво има за вечеря?“, „Покривът тече“, дрън, дрън, дрън. Сега обаче ми се струва, че всеки момент ще споменат Пустошта или Невалидните. Но чичо само поклаща глава.

— Непрекъснато се случват такива обърквания — казва после и загребва от равиолите. — Онзи ден поръчах на Андрю да ми донесе три каси с портокалов сок. Идва той, но е записал грешен код и какво се оказва? Че ми носи три каси с бебешко пюре. Казах му така: „Андрю…“.

Отново напускам мислено разговора, благодарна на чичо за голямата му уста и щастлива, че леля застана на моя страна. Хубавото на това да си стеснителен е, че никой не те закача, когато искаш да те оставят на мира. Навеждам се и хвърлям поглед към часовника в кухнята. Вече е седем и половина, а още не сме приключили с вечерята. След това трябва да помогна със съдовете, което ще ми отнеме цяла вечност; миялната машина харчи прекалено много ток, затова ги мием на ръка.

Отвън слънцето изглежда опасано със златни и розови панделки, прилича на бонбон, от онези, които ги продават в центъра — бляскав, многоцветен и смачкан. Тази вечер ще има прекрасен залез. Желанието ми да отида до залива нараства толкова, че трябва да се хвана за седалката, за да не скоча и да хукна презглава навън.

В края на краищата решавам да оставя всичко на късмета, на съдбата или както там се нарича, вместо да подскачам на стола и да чупя пръсти от притеснение. Ако приключим с вечерята и почистването така, че да остане време да изтичам до Черния залив, ще отида. Ако не, ще си остана вкъщи. Щом си казвам това, веднага се успокоявам, дори успявам да преглътна още няколко хапки от равиолите, преди Джени (о, чудо на чудесата) да омете всичко от чинията си във внезапен прилив на енергия и леля да ми даде знак, че мога да почистя масата.

Ставам и събирам чиниите на всички. Вече наближава осем. Дори и да успея да ги измия за петнайсет минути, а това е почти невъзможно, пак ще ми е трудно да стигна до плажа до осем и половина. Да не говорим, че няма начин да се върна вкъщи до девет — вечерния час за всички неизлекувани.

А ако ме хванат на улицата след девет… Всъщност не знам какво би станало. Никога не съм нарушавала вечерния час.