Делириум

Това, че стоя на открито и говоря с непознато момче, нищо, че е излекуван, ми се струва напълно откачено, и въпреки че ми се вие свят от вълнение, зрението ми се изостря и виждам всичко с най-малките подробности. Забелязвам завитите крайчета на косата му около белега, сякаш го поставят в рамка; забелязвам големите, загорели от слънцето ръце, белите зъби и абсолютната симетрия на лицето му. Дънките му са силно избелели и смъкнати ниско под талията. Връзките на обувките са с най-странния цвят на индигово синьо, сякаш ги е оцветил с мастило.

На колко години може да е? Изглежда колкото мен или малко по-голям, на деветнайсет. Чудя се, просто така, от любопитство, дали си е получил списъка с момичета. Разбира се, че го е получил, няма начин да не е.

Продължавам да го оглеждам с периферното си зрение, но той се обръща внезапно и ме поглежда право в очите. Навеждам моите, ужасена, че може някак си да прочете мислите ми.

— Интересно ми е да разгледам наоколо — настъпва директно Хана.

Използвам момента, докато Алекс гледа встрани, и я ощипвам. Тя отскача от мен и ме поглежда гузно. Добре поне, че не започна да го разпитва за вчера, иначе щеше да ни вкара в затвора или най-малкото да ни докара на главата дълги и мъчителни разпити.

Алекс подхвърля бутилката с вода във въздуха и я хваща с една ръка.

— Повярвайте ми, няма нищо за гледане. Освен ако не сте фенки на индустриалните отпадъци. Тук има много от тях — казва той, после кима с глава надясно. — Но ей там е най-красивият изглед към залива на Портланд. Той е нашата гордост.

— Наистина ли? — бърчи чело Хана, моментално забравила за детективската си мисия.

Алекс кима, подхвърля отново бутилката и я хваща, докато се премята във въздуха, слънчевата светлина минава през водата и се пречупва като през скъпоценен камък.

— Виж, това мога да ви покажа. Елате.

В момента единственото ми желание е да избягам оттук, но Хана отвръща:

— Разбира се.

Тръгвам след нея, проклинайки наум любопитството и интереса й към всичко, свързано с Невалидните, и се заричам повече никога да не й давам тя да избира маршрута.

Хана тръгва до Алекс, а аз събирам трохите от разговора им: чувам го да казва, че учи в един от градските колежи, но пропускам да разбера каква специалност е; Хана се хвали, че съвсем скоро ще ни връчат дипломите от гимназията. Той споделя, че е на деветнайсет, а тя го информира, че след няколко месеца и двете ще навършим осемнайсет. Слава богу, и двамата не казват нищо за проваленото оценяване вчера.

Главният път се пресича от друг, по-малък, който върви успоредно на фор Стрийт и се изкачва рязко нагоре към Ийст Енд. Минаваме край редица дълги метални халета и други складови помещения. Слънцето е още високо и пече безмилостно. Умирам от жажда, но когато Алекс се обръща и ми предлага бутилката, отвръщам бързо и пискливо: „Не!“ Мисълта да сложа устните си там, където допреди секунди са били неговите, отново ме хвърля в горещия ад.

Когато най-после се изкачваме на върха — и тримата задъхани от усилието, — заливът се разкрива вдясно от нас като гигантска карта в искрящо синьо и зелено. Хана ахва тихичко. И наистина, гледката е много красива, направо съвършена. Над нас плуват десетки малки бели облачета и ми напомнят на пухени възглавници; чайките правят мързеливи арки над водата, различни други птици се проектират на синия фон на небето, стрелкат се нагоре-надолу и изчезват.

Хана прави няколко крачки напред.

— Невероятно е! Невероятна красота! Толкова време живея тук, но още не мога да свикна с това. — Тя се обръща към мен. — Най-много обичам океана по това време на деня. В ранния слънчев следобед. Прилича на картичка, нали, Лена?

Кимам безмълвно. Оставям се на гледката, на немигащото око на слънцето високо над мен и на пръстите на вятъра, които галят нежно ръцете и краката ми, карат ме да се чувствам хладна и вкусна. Чувствам се толкова спокойна, толкова свободна, че почти забравям за Алекс. Той стои на няколко крачки зад нас и откакто сме стигнали до върха, не е проговорил.

Ето защо за малко не изписквам, когато се навежда напред и казва в ухото ми една-единствена дума: „Сиво“.

— Какво? — завъртам се към него с примряло сърце.

Хана се е обърнала с гръб към водата и приказва ли, приказва: как й се иска да има фотоапарат, за да заснеме океана, и как човек никога не носи онова, от което има нужда в момента. Алекс е съвсем близо до мен — толкова близо, че мога да преброя миглите му, черни и дълги, сякаш изрисувани с четка върху портрет на известен художник. Сега очите му буквално се къпят в светлина, горят, сякаш някой е запалил огън в тях.

— Какво каза? — повтарям въпроса прегракнало, но тихо.

Той се навежда към мен с още един сантиметър. Огънят в очите му подпалва цялото ми същество. Никога досега не съм била толкова близо до момче. Иска ми се да припадна и в същото време да избягам от него. Но не мога да направя нищо, не мога да помръдна.

— Казах, че предпочитам океана, когато е сив. Или не точно сив, нещо бледо, между цветовете. Това ме изпълва с очакване за нещо добро.