Ден нула

— Родена съм тук, но за десет секунди бих се изгубила в тази гора — прошепна тя.

Пулър заобиколи грамадата на бункера и пое на север. Промени посоката отново на запад едва след като бетонът под краката им беше заменен от суха пръст. Той погледна светещите стрелки на часовника си. Разполагаше с две минути. Подраняването на бойното поле понякога бе точно толкова лошо, колкото и закъснението. Леко забави ход.

Когато най-сетне излязоха от гората, той спря и приклекна. Коул също приклекна вдясно от него. Пред тях се издигаше тъмната пожарна.

— Телефонните кабели минават ей там — посочи дясната част на сградата той. — В офиса на втория етаж има розетка.

— Сетих се нещо — обади се Коул. — Проходът между пожарната и бункера не е отбелязан на чертежите.

— Точно така — кимна той.

— Но защо?

— По очевидни причини. Не са имали никакво желание да кажат на някого за съществуването на резервен изход. Готова ли си? — изправи се той. — Време е да приключваме с това.

— Да вървим — каза тя и раздвижи изтръпналите си крака.

87

Първата част от операцията протече гладко. Влязоха в пожарната от задната врата след неговата кратка и абсолютно безшумна интервенция върху ключалката.

— В армията ли усвои тези умения? — тихо попита Коул.

— Това са част от уменията за водене на бой в населени места — отвърна той.

Поеха по стълбите към втория етаж веднага след като се увериха, че долу няма нищо, което диша. Пулър изгуби десетина минути, за да свърже кабела към розетката. После извади от раницата си апарат с размерите на голяма тухла, наподобяващ стар модел сателитен телефон.

— Къде откри тази антика? — учуди се Коул.

— В армията. Те не изхвърлят нищо.

Той свърза другия край на кабела с апарата, натисна едно копче и го приближи до ухото си.

— Имаме сигнал.

Спуснаха се обратно и спряха пред редицата шкафчета, за които беше споменал Дейвид Ларимор. Всички бяха заключени и изглеждаха така, сякаш никой не ги е докосвал след закриването на обекта.

— Време е за карнавалното облекло — каза той и извади от раницата си два гащеризона за радиационна защита.

— Човекът каза, че периодът на полуразпад на плутония е двайсет и четири хиляди години — отбеляза Коул.

— Вярно е — кимна той и ѝ подаде единия гащеризон.

— Каза още, че тези неща едва ли ще ни предпазят от облъчване…

— Тези «неща» са много по-добри от всичко, с което са разполагали през шейсетте — отвърна Пулър. — Но ако искаш, може да останеш тук и да ми пазиш гърба. Това май е по-добре, отколкото да се спускаш с мен.

— Не говори глупости! — каза тя и започна да навлича гащеризона. — Приличаме на астронавти преди лунна разходка.

— Това може би не е далеч от истината.

Пулър насили вратичката на последното шкафче и натисна капака, замаскиран в горната му част, който се отмести, и той бързо напипа ръчката зад него. Надяваше се, че механизмът все още работи.

Нещо изщрака, лъхна го застоял въздух и шкафчетата се отлепиха от стената с пронизително скърцане. Той въздъхна от облекчение. Скърцането доказваше, че механизмът най-вероятно е бил използван отдавна, може би през шейсетте. Явно противникът беше проникнал в обекта през шахтата.

Коул насочи фенерчето си в дупката. Тесни стълби се спускаха надолу в мрака.

— Изглеждаш разочарована — подхвърли през маската си Пулър.

Тя стреснато вдигна глава.

— Май се надяваше да няма как да влезем, а?

— Може би — призна тя.

— По-добре е да се изправиш срещу страха си, вместо да бягаш от него.

— А ако не можеш да го победиш?

— Тогава е по-добре да си мъртъв.

Пулър измъкна от раницата си два прибора за нощно виждане и ѝ подаде единия.

— Долу със сигурност ще е непрогледен мрак — поясни той. — Без това няма да виждаш нищо. Ще ти покажа как се използва и бързо ще свикнеш. Ще използваме фенерчетата едва след като се уверим, че сме сами. Ако нещо се случи с мен, с този прибор ще се върнеш обратно по най-бързия начин.

— Ако с теб се случи нещо, то най-вероятно ще се случи и с мен — каза тя.

— Не е задължително — поклати глава Пулър. — Трябва да използваме шансовете си така, че един от нас задължително да оцелее.

Обясни ѝ как действа приборът, нахлузи го на главата ѝ и нагласи окулярите върху прозрачната маска. После го включи.

— Приеми, че си издържала изпита и вече имаш сертификат за ползване — обяви той, после включи собствения си прибор, нахлузи го на главата си и ѝ подаде макарата. — Развивай я след себе си, ако обичаш.

— Избрах най-дългия кабел, който намерих — каза тя. — Дано да ни стигне.

— Трябва да се справим с екипировката, с която разполагаме. Ако кабелът се окаже къс, ще измислим нещо друго.

Тя кимна и го последва по стълбите.

Той намали яркостта на прибора си, защото зеленото сияние го караше да се чувства като в мръсен аквариум. Стълбите свършиха. Озоваха се в дълъг бетонен коридор, боядисан в жълто. Малко след като прекосиха половината от него, Пулър видя силуета на някакво тежко съоръжение. Спря на място, потупа Коул по рамото и ѝ го показа.

— Онова там трябва да е системата за филтриране на въздуха.

Тя го докосна, за да покаже, че е разбрала.