Ден нула

— Тук излиза само един седмичник. Най-близките телевизионни и радиостанции са на много километри. Отговорът е: не, медиите не ни притесняват. Изобщо не възнамерявам да давам пресконференции, ако това те интересува. До нас се стига трудно. Трябват доста усилия, за да се добереш до Дрейк.

— Ясно.

В очите му се четеше любопитство.

— Какво? — попита след известно време тя.

— Имаш ли някаква роднинска връзка с Ранди Коул?

— Той ми е брат. Защо питаш?

— Защото го срещнах случайно.

— Къде?

— Пред мотела, в който отседнах.

Тя го гледаше с преднамерено безразличие, но това изобщо не го заблуди.

— И как беше?

— В смисъл?

— Пиян или много пиян?

— Беше трезвен.

— Странно.

— Но го болеше главата.

— Предполагам. — В гласа ѝ се долови нотка на загриженост. — Вече цяла година се оплаква от главоболие.

— Казах му да отиде на лекар.

— Аз също съм му го казвала, но едва ли ще ме послуша.

— Отивам да си донеса нещата.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Тук ти си началникът, не се занимавай с хамалска работа.

— Всеки върши каквото е необходимо. А след убийството на Лари нещата ще станат още по-трудни. Поне за мен. За пръв път губя подчинен. Наистина ще е нужна промяна.

— Разбирам — кимна той. — Ще ти кажа, ако имам нужда от помощ.

— Много хора ли си изгубил в Близкия изток?

— Един да изгубиш, пак е много.

13

Пулър се зае да чертае скици на етажа и мазето. На всяка страница от бележника му беше изписано име и чин, дата, метеорологични условия и сила на светлината, плюс рисунка на компас с насочена на север стрелка. Под тях нанесе точното разстояние между предметите в различните помещения.

— В армията ли те научиха на това? — попита Коул, която го наблюдаваше с нескрит интерес.

— В армията ме научиха на много неща.

— Защо според теб са се върнали?

— Да вземат нещо. Или да оставят нещо. Не мога да кажа със сигурност.

— Никога не съм допускала, че ще ми се случи подобно нещо — притеснено въздъхна Коул. — Връщат се на местопрестъплението и ликвидират полицая, който го охранява!

Пулър остави бележника и разтвори раницата си. Извади фотоапарата, статив и външна светкавица. В колана си пъхна друго устройство, което много приличаше на светкавица.

— Моят човек вече направи снимки — каза Коул.

— Аз ще направя свои. Това е част от процедурата, която уточнихме.

— Добре. Но той е много добър. Спокойно можеш да използваш всичко, с което разполагаме.

— Благодаря ти. Между другото, къде е той? Мина доста време, откакто го изпрати да снима патрулката.

Коул стана и пристъпи към прозореца.

— Ето го, идва — каза тя.

— Ландри Мънроли?

— Откъде знаеш името му?

— Видях го в дневника.

— Наричаме го Лан.

— Разкажи ми за него.

— Двайсет и четири годишен, завършил наказателно право в Университета на Западна Вирджиния, притежава сертификат за криминологична дейност. От две години работи при нас.

— Откъде е получил този сертификат?

— Завършил е специална програма, финансирана от щата.

— Ясно.

— Програмата е изключително добра, Пулър.

— Не съм казал обратното.

— Но по лицето ти личи какво си мислиш.

— Каква е основната ти цел?

— В смисъл?

— Целта на всичко това, което вършиш.

— Да заловя извършителите, разбира се — мрачно отвърна Коул.

— Моята също. Ако работим заедно и проявяваме уважение един към друг, шансовете ни да ги хванем значително ще нараснат.

Размениха си продължителни погледи, в които се долавяше известно напрежение. После Коул отиде до вратата и повика Мънро, който беше наврял глава в багажника на колата си.

— Лан, събери си нещата и ела тук. Един човек изгаря от желание да работи с теб.

После тя се завъртя към Пулър и заби пръст в гърдите му.

— Да се разберем. Той е още хлапе. Можеш да го наставляваш и да го научиш на нещо, но без да го унижаваш. След приключване на разследването ти ще си заминеш, но аз оставам тук. Ще продължавам да работя с него, защото други няма. Разбрахме ли се?

— Да — кимна Пулър.

Лан Мънро се появи трийсетина секунди по-късно, помъкнал сакове и чанти. Беше чернокож младеж, облечен в зелен гащеризон. Спря на прага, остави багажа и обу стерилни терлици. Разписа се в дневника, който му поднесе един от полицаите, надяна латексови ръкавици и влезе. Не беше много по-висок от Коул, тесен в раменете, но вече с коремче. С бръсната глава и къси дебели крака. Носеше очила с телени рамки.

— Лан, запознай се със специален агент Джон Пулър от ОКР.

Мънро се усмихна и подаде ръка на Пулър, който се извисяваше поне с трийсет сантиметра над него.

— Приятно ми е, специален агент Пулър.

— Наричай ме просто Пулър. — Той огледа багажа му. — Оборудването ти?

— Да.

— Приключи ли с колата на Лари? — обади се Коул.

— Да — кимна Мънро. — Първоначалният оглед не разкри нищо особено. Никъде няма кръв. Разпоредих се да я изтеглят до участъка, където ще се заема с детайлите.

— Сержант Коул спомена, че си заснел местопрестъплението — каза Пулър. — Ще ми покажеш ли снимките?

Мънро извади фотоапарата си, включи го и пусна снимките в автоматична последователност.

— Огледално-рефлексен с трийсет и пет милиметров обектив? — попита Пулър.