Ден нула

Отпред беше паркиран стар пикап. Встрани от къщата бяха струпани ръждясалите останки на друга кола близо до гараж със затворена врата. Следи от обитатели липсваха. Все още не беше достатъчно тъмно за включването на някакво осветление, въпреки че гората вече тънеше в полумрак.

Никакви звуци. Никакви хора.

Пулър не помръдваше.

Даваше си сметка, че човекът, който живееше в това затънтено място, едва ли може да знае нещо съществено за убийствата, случили се далеч оттук. Но все пак знаеше нещо, щом му беше изпратил бележка.

Анализът приключи. Възможните резултати бяха два: или щеше да получи някаква информация, или му бяха заложили капан. Второто биха могли да направят Дики и приятелят му, търсейки отмъщение, или някой, който имаше интерес да провали разследването.

Телефонът му завибрира. Той погледна дисплея и отговори с тих глас.

— Къде си, Пулър? — попита Коул.

— На адреса. В гората източно от къщата. А ти къде си?

— И аз съм в гората, но на запад.

— Страхотно. Виждаш ли нещо? От тук аз не виждам абсолютно нищо.

— Аз също.

— Знаеш ли кой живее тук?

— Не.

— На пощенската кутия няма име.

— Какво мислиш да правиш?

— Да разбера защо сме тук.

— Как?

— Нека го направим по най-простия начин. Аз се приближавам от изток, а ти — от запад. Спираме в края на гората и проверяваме ситуацията.

След тези думи той изключи телефона и тръгна напред с изваден пистолет. По всяка вероятност и кобрата на Коул беше в ръката ѝ.

Телефонът му завибрира минута по-късно.

— На мястото съм — докладва Коул. — А сега какво?

Пулър не отговори веднага, зает да оглежда обстановката, разделяйки я на сектори. Талибаните и членовете на «Ал Кайда» проявяваха голяма изобретателност в поставянето на капани за американските войници, като намираха начин да ги замаскират с присъствието на деца, жени, домашни любимци.

— Пулър?

— Чакай малко.

Той направи няколко крачки, вдигна глава и извика:

— Ехо? Има ли някой в къщата?

Не получи отговор. А и не го очакваше. Направи още две крачки, излезе на открито и тръгна напред, използвайки прикритието на стария пикап.

— Виждаш ли ме? — попита в мембраната той.

— Да, но не много добре.

— Нещо необичайно от твоята страна?

— Не. Според мен тук не живее никой. Къщата е на път да се срути.

— Идвала ли си някога тук?

— Само съм минавала. Едва днес забелязах отклонението на пътя. Какво става според теб?

— Остани на място, докато проверя нещо.

Той прибра телефона и продължи напред. Спря едва когато пред очите му се появи цялата предна веранда. Огледа я от всички страни, после измъкна оптическия мерник от джоба на якето си. Беше го взел от раницата си за всеки случай.

Нагласи оптиката и насочи мерника към верандата. Огледа я отново, този път сантиметър по сантиметър. Долната ѝ част отново привлече вниманието му.

Няколко секунди по-късно извади телефона и тихо нареди:

— Залегни и не мърдай!

— Какво видя? Какво си намислил?

— Ако е онова, което си мисля, ще го чуеш ясно в следващите пет секунди — прошепна той.

— Пулър…

Но той вече беше изключил телефона и прикрепяше мерника към цевта на своя МП.

Приключи, огледа се и отново извика:

— Хей, аз съм Джон Пулър! Дойдох да поговорим!

Той изчака още малко, търпеливо отброявайки секундите. «Нима са мислели, че ще тръгна направо към входната врата?»

Вдигна пистолета и внимателно се прицели. Дулото сочеше към дъските на пода на верандата, непосредствено пред вратата. Изстреля три патрона в бърза последователност. Разлетяха се трески. Той ясно долови звънтенето на метал в метал.

Това означаваше само едно: подозренията му се оказваха основателни. Сгуши глава между раменете си и светкавично залегна.

Входната врата се взриви. Всеки, който би застанал пред нея, щеше да бъде отнесен.

«Не всеки, а аз», помисли си той.

— Боже господи!

Обърна глава наляво. Коул беше приклекнала на няколко метра и местеше очи от взривената врата към него и обратно.

— Как разбра, че е минирана? — подвикна тя.

— По новите дъски на верандата. Монтирали са под тях датчик, свързан чрез кабел със спусъка на пушката, закрепена някъде в антрето. Моите куршуми задействаха датчика. — Надигна се и започна да се отдалечава от пикапа. — Все още не разбирам защо са решили, че ще застана на прага, за да ми откъснат главата…

— Аз пък се радвам, че са те подценили — отвърна Коул и тръгна към него.

В същия миг Пулър полетя напред. Рамото му я улучи в корема, ръцете му я вдигнаха във въздуха. Претърколиха се зад близкото дърво точно две секунди преди пикапът да се взриви. Едно от предните колела се стовари на педя от тях, наоколо се посипаха отломки. Пулър легна върху нея, прикривайки я с тялото си. Парче нагорещена гума го удари в прасците. Опари го, но едва ли щеше да причини някакви по-сериозни наранявания. Най-много да се сдобиеше с един-два мехура.

Пикапът избухна в пламъци, а той разбра, че ще имат още един проблем. Сграбчи Коул, метна я на рамото си и хукна навътре в гората. Резервоарът се взриви след секунди, засипвайки околността с пламтящи отломки.

Той остави Коул зад един дебел дънер и коленичи на земята до нея. Изчака отломките да се приземят и предпазливо надникна.