Ден нула

— Племенницата ми Меган — каза Коул. — На четиринайсет е. Доста деликатна възраст.

— Каза ми, че имат и единайсетгодишен син, нали?

— Роджър-младши. Но той не е тук.

— Къде е?

— Учи във военно училище.

— Трент не ми направи впечатление на човек, който има нещо общо с военните.

— Няма. Но синът му имаше проблем с дисциплината, с който сестра ми не можеше или не искаше да се справи. Затова го изпратиха в Пенсилвания, където да го стегнат и да го научат да казва «слушам, сър».

— Не е чак толкова лошо. Дисциплината е полезно нещо.

— Може би. Но според мен и двамата твърде рано вдигнаха ръце от него. А Роджър е още дете. Дисциплината започва с домашното възпитание. Когато отделиш от дома му дете на такава възраст, то започва да си мисли, че пет пари не даваш за него.

— А те дават ли?

— Честно казано, не знам.

— Не си ли близка с богатите си роднини?

— Кой може да ти е близък в този живот?

«Тук май е права», помисли си Пулър.

— Та какво стана с първите заплахи? — попита той.

Коул рязко се завъртя и сложи ръце на кръста си.

— Вече ти казах, че случаят е приключен!

— Знам какво ми каза.

— Тогава защо продължаваш да ровиш?

— Защото искам да науча нещо повече. В такива случаи обикновено задавам въпроси.

— Нямам желание да обсъждам тази тема!

— Къде живее брат ти?

— В Дрейк.

— С какво се занимава?

— Най-често с нищо. Това разпит ли е?

— Опитвам се да разбера тукашните правила, нищо повече. Извинявай, ако съм те обидил.

Откровеността на тези думи ѝ помогна да потисне раздразнението си.

— Ранди е най-малкият. Наскоро навърши трийсет, но му се обърка животът. Надяваме се скоро да се оправи.

— Никой не го е изпратил във военно училище, а?

— Може би е трябвало.

Качиха се в колата и Пулър си сложи колана.

— Някакви новини за онзи, когото обявихте за издирване?

— Никакви. Имам чувството, че отдавна е напуснал Дрейк.

Коул закопча колана си и запали двигателя.

— Какво направи с лаптопа и куфарчето? — попита тя.

— Изпратих ги в АКЛ по военен куриер.

— На сигурно място, така ли?

— Най-сигурното. Разпознаваш го в момента, в който влезеш през вратата. Пише го на пода.

— Какво?

— Имам предвид логото на лабораторията във Форт Гилъм. Купили са го за един долар, още през петдесетте на миналия век.

— Какво представлява?

— Детектив Мики Маус. Човекът, от когото са го купили, се казва Уолт Дисни.

— Логото на криминологична лаборатория е анимационен герой? — учудено го погледна тя.

— Когато си добър, на никого не му пука какво ти е логото.

— След като казваш…

Резиденцията на Трент се изгуби в далечината. Колата ги понесе обратно към реалния живот.

33

Пулър прецени, че доктор Уолтър Келерман е бил доста по-пълен и впоследствие е отслабнал. Личеше си по увисналите му бузи и допълнителните дупки на колана.

Телата вече бяха транспортирани от погребалната агенция до кабинета му, който се помещаваше в двустайна тухлена пристройка зад една къща на около километър и половина от центъра на града.

— Този човек болен ли е, или просто е решил да се храни здравословно? — прошепна Пулър, докато двамата навличаха халатите и ръкавиците.

— И от двете по малко — отвърна Коул. — Ходи пеша, спрял е червеното месо и е намалил храната. Преди около година му извадиха жлъчката и единия бъбрек и той се стресна. Вероятно е осъзнал, че трябва да се стегне, ако иска да доживее поне до седемдесет.

— Присъствала ли си на други аутопсии?

— О, да. На повече, отколкото би ми се искало.

— Линдеман каза, че последното убийство тук се е случило преди десет години.

— Аутопсии се правят и по други причини, най-вече злополуки. А такива не липсват в район с толкова мини. Автомобилните катастрофи също са често явление.

— Ясно.

— Ако случайно се питаш дали ще започна да драйфам, отговорът е не.

Келерман беше човек с приятни маниери, добре оформена бяла брадичка, сини очи и оредяла коса.

— Навремето служих във ВВС — обяви той, след като стисна ръката на Пулър. — Изкарах две години във Виетнам, а със спечелените пари успях да завърша медицинското си образование.

— Значи Чичо Сам е свършил една добра работа — отбеляза Пулър.

— Никога не съм съжалявал — кимна докторът. — Войниклъкът те прави по-силен.

— Ако оцелееш — обади се Коул.

— Кой е пръв? — попита Пулър и погледна покритото с чаршаф тяло върху металната маса.

— Полковник Рейнолдс — отвърна Келерман и хвърли кос поглед към подредените в редица трупове. — Имам двама опитни асистенти, но въпреки това ни чака доста работа.

— А ние ще гледаме и ще задаваме въпроси — добави Коул.

— Нямам нищо против — кимна докторът. — Сутринта успях да им хвърля едно око. Интересна комбинация от рани. Пушка, малокалибрен пистолет, удушаване и травми, причинени от груба сила.

— Някаква представа с какво са били убити тийнейджърите? — попита Пулър.

— Най-вероятно с голи ръце.

— Сигурен ли си? — погледна го Коул.

— Не съм. Той попита дали имам представа.

— Но защо с голи ръце?