Ден нула

— Няма да е излишно. Освен това виждам, че си любопитен. Давам ти възможност да получиш преки впечатления от него.

— Да вървим.

30

Потеглиха със служебната кола на Коул.

— Ще мина напряко — обяви тя. — Пътят е лош, но ще ни спести време. — Тя нави волана надясно и отби по някакви коловози, между които зееха дълбоки дупки.

Не след дълго Пулър установи, че местността му е позната. И бързо разбра откъде.

— Какво е онова нещо, по дяволите? — попита той, сочейки към бетонния купол, почти скрит сред дървета, храсти и диви лози. Беше го зърнал при пристигането си онази вечер.

— Местните го наричат Бункера.

— Какво по-точно представлява?

— Някакъв държавен обект, закрит още преди да се родя.

— Но по-възрастните би трябвало да помнят. Някои от тях може би са работили в него.

— Не — поклати глава Коул. — Не съм чувала някой от Дрейк да е работил там.

— Наясно съм, че държавата представлява една финансова черна дупка, но дори Вашингтон няма да построи подобен обект, без изобщо да го използва.

— О, използвали са го и още как.

Колата намали и Пулър получи възможност да огледа къщите, които беше зърнал в нощта на пристигането си. На дневна светлина не бяха много по-различни. Къщи на поне петдесет години. Повечето от тях изглеждаха изоставени, но не всички. Бяха подредени в редици от двете страни на пресичащи се под прав ъгъл улици. Абсолютно еднакви, напомнящи военно селище.

— Искаш да кажеш, че в Бункера са работили хора, докарани отвън? — подхвърли той.

— Точно така — кимна Коул. — Тези къщи са били построени за тях.

— Виждам, че някои все още се обитават.

— Това е отскоро. Криза е, много хора изгубиха не само работата, но и домовете си. Тези къщи са стари и неподдържани, но когато те изхвърлят на улицата, нямаш кой знае какъв избор, нали?

— Някакви проблеми с тях? Понякога отчаяните хора са способни на отчаяни действия, особено когато живеят близо едни до други.

— Редовно патрулираме в района. Престъпленията, доколкото ги има, са дребни. Хората почти не контактуват помежду си. Доволни са, че имат покрив над главите си. Общината се опитва да им помага — одеяла, храна, вода, батерии, учебници за децата. Постоянно им напомняме да не използват за отопление керосинови печки и други опасни уреди. Вече имахме един случай на отравяне с въглероден двуокис, цяло семейство едва не загина.

— А държавата няма нищо против къщите да бъдат използвани, така ли?

— Според мен държавата отдавна е забравила за тях. Нещо като финала на «Индиана Джоунс и похитителите на изгубения кивот». Просто още един сандък в склада.

— Кога са го затворили? — попита Пулър, оглеждайки за пореден път Бункера.

— Не знам точно кога. Според майка ми някъде през шейсетте години на миналия век.

— А работниците?

— Събрали си багажа и си тръгнали.

— А бетонът?

— Татко казваше, че гледката при изливането му била страхотна. Стените са дебели цял метър.

— Цял метър!

— Така твърдеше той.

— И никой от жителите на Дрейк не е говорил с онези хора, не ги е разпитвал с какво се занимават?

— Доколкото ми е известно, държавата е доставяла на работниците почти всичко, от което са се нуждаели. Били са само мъже над трийсет, ергени. Разбира се, някои от тях се появявали и в града. Но не обелвали дума за работата си.

— Ако тогава са били над трийсет, значи днес всички или почти всички трябва да са покойници — каза Пулър.

— Предполагам.

Той огледа ръждясалата ограда с кълба бодлива тел в горната част. Малка горичка разделяше бетонната структура от жилищния квартал. В един от дворовете играеха деца — момченце и момиченце. Момченцето бягаше в кръг, а момиченцето се опитваше да го хване. В един момент се препънаха и се затъркаляха по земята.

— Имаш ли деца?

Пулър се обърна и срещна погледа ѝ. Беше намалила скоростта и също гледаше към децата.

— Не. Никога не съм се женил.

— Единствената ми мечта като малка беше да стана майка — тихо промълви тя.

— И какво се случи?

— Нищо — въздъхна Коул и натисна газта. — Случи се животът.

31

Застроената площ на сградата беше близо декар и половина, с централна част и две крила. Приличаше на парижка катедрала, спусната насред пущинаците на Западна Вирджиния. Резиденцията на Трент се издигаше на върха на хълм, под който явно нямаше залежи от въглища, тъй като земята наоколо изглеждаше непокътната. Пътят до нея беше павиран и свършваше пред широк портал, от двете страни на който се простираше триметрова ограда от ковано желязо. Охранителят пред портала беше въоръжен и приличаше на пенсионирано ченге. Дебел и муден. Но вероятно все още можеше да стреля.

— Портал, охрана — отбеляза Пулър, докато колата намаляваше. — Явно този човек има от какво да се пази.

— Вече ти споменах, че каменовъглените компании не са популярни, най-вече по местата, където добиват въглища. Убедена съм, че популярността им е съвсем друга там, където няма мини и взривени хълмове.

Пазачът очевидно беше предупреден за появата им, защото отвори портата и им махна да преминат.

— Добре, че не сме дошли с цел убийство — промърмори Пулър. — Това ченге под наем изобщо не ни затрудни.