Ден нула

— Не, не спим заедно — отговори на въпроса той. — Но пък ни взривяват заедно.

— Моля? — подскочи на стола си Джийн.

— Някой беше минирал пикап в двора на една къща, която посетихме. Разминахме се на косъм с невъзможността да вечеряме с вас днес или когато и да било.

Тя остави чашата и се втренчи в него.

— Шегувате се!

— Никога не се шегувам с подобни неща.

— Но защо Сам не ми каза нищо?

— Не знам. Тя ви е сестра и би трябвало да я познавате много по-добре от мен.

Джийн отново вдигна чашата си, но не отпи. Гледаше втренчено маслинките в коктейла.

— Ще ми се никога да не беше постъпвала в полицията…

— Защо?

— Защото е опасно.

— Много професии са опасни.

— Знаете какво имам предвид! — остро отвърна тя.

— Служи на обществото и рискува живота си за сигурността на гражданите на Дрейк. Възхищавам ѝ се.

— А вие сте военен, нали? Също служите на обществото.

— Може да се каже.

— Ирак или Афганистан?

— И двете.

— В гимназията бях влюбена в едно момче, казваше се Рики Даниълс. Постъпи в армията веднага щом завършихме и го убиха по време на Първата война в Залива. Беше едва на деветнайсет.

— Щяхте ли да се омъжите за Роджър Трент, ако Рики се беше върнал жив и здрав? — внезапно попита Пулър.

Тя допи мартинито си на един дъх и се намръщи.

— Не виждам причини да отговарям на подобни въпроси!

— Абсолютно сте права — кимна той. — Опитвам се да поддържам разговора, докато сестра ви се върне.

— Не си правете този труд. И в собствената си компания се чувствам отлично.

— А защо ме поканихте тази вечер?

— Всъщност не знам. Помислих си, че идеята е добра, нищо повече. Аз съм импулсивна.

— Наистина ли? Не ми приличате на такава.

— Е, такава съм.

— Защо не ми разкажете за заплахите, които преди време са били отправени към съпруга ви?

— За да поддържаме разговора ли? Вече ви казах, че не е необходимо.

— Не. Питам ви като следовател.

— Бяха глупости. Не си струва да ви занимаваме тях.

— Смъртните заплахи рядко са глупости.

— Е, тези бяха точно такива.

— Мислите ли, че новите заплахи са отправени от същите хора? Съпругът ви очевидно е притеснен от тях.

Джийн изгуби част от самоувереността си. Чашата в ръката ѝ трепереше.

— Не съм сигурна, че съм най-подходящият човек за отговор на подобен въпрос — обяви тя.

— Но днес следобед изобщо не изглеждахте загрижена.

— Съпругът ми не е всеобщ любимец. Много хора го мразят.

— Познавате ли лично някои от тях?

— Да.

— Но въпреки това се омъжихте за него?

— Точно така, омъжих се — мрачно го изгледа тя. — И какво от това? По онова време той изобщо не беше богат. Бореше се със зъби и нокти да изгради бизнеса си. Казвам го, за да сте наясно, че не съм се омъжила за парите му.

— Нямах предвид подобно нещо.

— Но си го мислехте.

— Убеден съм, че той притежава и други привлекателни качества.

— Наистина е така.

— Хубаво е да го знам.

— Не харесвам отношението ви.

— Нямам отношение. Просто се опитвам да плувам по течението.

— Не се опитвате достатъчно добре.

38

Коул се върна в стаята.

— Желанието на Меган да отслабне, е толкова силно, че не иска да разговаря дори с леля си — обяви тя.

В следващия момент забеляза намръщената физиономия на сестра си и стрелна с поглед Пулър.

— Наред ли е всичко?

— Абсолютно — кимна той.

Вратата отново се отвори.

— Ранди! — възкликна тя.

Ранди Коул имаше доста по-приличен вид в сравнение с първата вечер, когато Пулър се натъкна на него. Чисти дънки, черна тениска и мокасини. Беше избръснат, с добре сресана коса.

Сам Коул изглеждаше приятно изненадана.

Джийн посрещна появата на брат им по-сдържано, но очевидно и тя беше доволна.

— Как си, страннико? — прегърна го Коул с явното намерение да разпръсне напрежението още в началото.

— Добре съм — отвърна Ранди, погледна към Пулър и добави: — С теб вече се видяхме пред мотела.

— Да.

— Ти ли си човекът от армията, за когото говори целият град?

— Май да.

— Едно време и аз исках да постъпя в армията.

— А защо не постъпи?

— В крайна сметка не ме допуснаха. Очите ми не били наред, а и нещо в гърдите — може би защото цял живот дишам чист въздух.

— Хайде да вечеряме — обади се Джийн.

Трапезарията беше просторна, облицована със зеброво дърво. Изящни корнизи и аплици ѝ придаваха вид на бална зала. Настаниха се в единия край на огромна маса, която беше толкова дълга, че се нуждаеше от три чифта солидни крака.

— Явно от въглищата се печели добре — обади се Ранди и поглади с длан лъскавото дърво.

— За пръв път ли идваш тук? — попита Пулър, забелязал възхищението, с което младежът оглеждаше луксозната обстановка.

— Колко пъти съм те канила! — побърза да се обади Джийн. — Направо не мога да повярвам, че дойде!

Седнал до Ранди, Пулър ги гледаше с интерес. Нима бе възможно младежът да не е стъпвал в дома на сестра си през всичките тези години?

— От колко време живеете в тази къща? — обърна се към Джийн той.

— Вече пет години — отвърна тя, без да сваля очи от брат си. — Строителството ѝ отне доста време, но в замяна на това осигури работа на много народ.

— Ако навиеш мъжа си да построи още две-три като нея, край на безработицата в района — подхвърли Ранди.