Ден нула

Напуснаха пътеката, прекосиха някаква гола поляна и се озоваха пред телена ограда. Пулър се приготви да се покатери по нея, но тя го побутна към почти незабележим процеп.

— Ти ли го направи?

— Да, аз.

Преминаха през оградата и продължиха напред. Не след дълго Коул забави крачка. Бяха се озовали в края на гробищата.

— Отиваме на гробовете им, нали? — каза Пулър.

Тя кимна.

— Но защо тогава бяха тези усложнения?

— Трент купи района заедно с гробищата. Технически погледнато, то е частна собственост, следователно всеки, който иска да посети скъпите си покойници, трябва да поиска разрешение. Честно да ти призная, не мога да се примиря с това, въпреки че съм служител на закона.

— Разбирам. И аз бих постъпил като теб.

Поеха между надгробните плочи. След двайсетина крачки тя спря и насочи фенерчето си към две от тях.

— Мери и Самюъл?

Коул кимна.

— Ти си кръстена на него?

— Очаквали са момче. Но когато разбрали, че имат момиче, ме кръстили Саманта и решили да ме наричат Сам. Очевидно не са очаквали да имат и друго дете. Ранди, който е роден доста години след мен и Джийн, е бил нещо като изненада.

Пулър напрегна взор към датите, издълбани в мрамора.

— Да ти се стовари скала на главата — промърмори той. — Каква нелепа смърт!

Коул замълча. Когато проговори, гласът ѝ прозвуча дрезгаво и приглушено.

— Искам да остана насаме с тях за малко.

— Разбира се.

Той се отдалечи на двайсетина метра и се зае да разглежда околните гробове. Гробището беше запуснато. Избуялата трева почти скриваше килнатите паметници, покрити с дебел слой прах. Но това не се отнасяше за гробовете на Мери и Самюъл Коул. Техните плочи бяха изправени, тревата наоколо беше оскубана, имаше свежи цветя.

— Хей!

Пулър рязко се завъртя и изтича при нея.

— Там има някой! — прошепна тя и посочи наляво.

Пулър напрегна поглед в мрака, сред който обикаляше лъчът на фенерчето ѝ.

— Ето го! — извика тя и освети фигурата на мъж, който бягаше в източна посока. В следващия миг ченето ѝ увисна от изненада.

— Ранди?

Фигурата бързо изчезна в мрака.

— Брат ти ли беше това? — попита Пулър.

— Да. Чудя се какво търси тук.

— Вероятно същото, което и ти. По време на вечерята каза, че трябва да посети разни места и да се срещне с някои хора. Може би е имал предвид, че ще дойде тук. — Замълча за момент и добави: — Да го настигна ли?

— Не. По-добре да си тръгваме.

Не след дълго спряха пред къщата ѝ. Малибуто му беше на алеята.

— Искаш ли чаша кафе? — попита Коул. — Спомена ми, че ти помага да спиш по-добре. Джийн не ни предложи кафе, може би защото самата тя предпочита ликьор или редки видове чай, на които дори не мога да им произнеса имената. В момента обаче ми се пие едно силно черно кафе от любимата ми марка «Максуел Хаус».

Пулър предпочиташе да се прибере в мотела, за да свърши някоя работа, и без малко да ѝ го каже, но се овладя навреме и отвърна:

— Благодаря, това ми звучи добре.

Коул направи кафето и го наля в две големи чаши. Излязоха на задната веранда. Тя изрита обувките с високи токчета и разтри глезените си.

— Изненадан съм, че няма комари — обади се Пулър.

— Пръскам редовно — каза тя. — А по всичко личи, че и комарите не обичат въглищния прах. Освен това повечето водоизточници в района отдавна са запълнени с отпадъци и те няма къде да се развъждат.

Отпиха от чашите си.

— Благодаря, че ме остави да говоря за семейството си.

— Няма проблем. Понякога човек трябва да си излее душата.

— Но работата не чака. Извършителите на седем убийства и един бомбен атентат трябва да бъдат разкрити. Не мога да повярвам, че само допреди седмица се занимавах с пиянски скандали и воайори, а най-тежкото престъпление в района беше кражба с взлом, при която бяха отмъкнали микровълнова печка.

— Част от съзнанието ми непрекъснато е ангажирана с това — каза Пулър. — Включително и по време на вечерята.

— И какво казва съзнанието ти?

— Че имаме напредък.

— Защо?

— Защото някой се опита да ни убие.

— Какво следва от това?

— Ще продължаваме в същия дух. Но утре трябва да отскоча до Вашингтон.

— Какво? — каза с помръкнало лице тя. — Защо?

— Рейнолдс е бил служител на АВР. Трябва да проведа един-два разпита.

— Няма ли си хора за тази работа? Предполагам, че в армията е пълно със следователи.

— Има. Но са решили да не ги включват в това разследване.

— Не разбирам.

— Това е положението, Коул. Но ще се върна скоро.

Телефонът ѝ иззвъня и тя го включи. Послуша известно време, зададе няколко въпроса и прекъсна линията.

— Шериф Линдеман.

— Какво каза?

— Не е доволен, че мирното му градче изведнъж се е превърнало в сцена на убийства и взривове.

— Това мога да го разбера.

— Изгасили са пожара. Онази къща не е обитавана от години. Липсват отпечатъци по бележката, която са пъхнали под вратата ти. За бомбите е използван динамит, а по мнението на сапьора детонаторите са били поставени професионално.

— Това е добре. Мразя да се разправям с аматьори, защото са непредвидими.

— Радвам се, че намираш нещо добро в подобни новини.

— Значи няма улики?

— За момента не.