Ден нула

— Строс има навик да окачва сакото си на вратата. По всяка вероятност ключовете са в някой от джобовете му. Според мен Моли го е издебнала някой път, когато е отишъл в тоалетната, промъкнала се е в кабинета и е свалила отпечатъци от тях. После правят дубликати, Тредуел идва в офиса, уж пиян, за да стигне до канапето. Оставят го сам за известно време, а Моли затваря вратата. На практика тя го е охранявала. Той скача, отключва килера и касата и изважда това, което му трябва. Моли влиза да го провери. Може би носи някакви папки, в които да пъхне документите от касата. После отива в другия край на коридора, където забелязах голям ксерокс. Копира документите и се връща в кабинета — уж да провери състоянието на Тредуел. А той ги връща обратно в касата и заключва. Всичко е окей. Положително са знаели, че през този ден Строс няма да бъде на работното си място. Като служителка в офиса, Моли със сигурност е била наясно с програмата му.

— А според теб какво са представлявали тези документи?

— Геоложки карти, както спомена Джонсън.

— За които си струва да бъдат избити толкова хора?

— Да речем.

— Не ми се вярва.

— Честно казано, и на мен.

Пулър я изчака да потегли и тръгна към мотелската стая, за да се подготви за полета до Вашингтон. Но преди да направи и пет крачки, иззад ъгъла изскочи Ранди Коул.

— Извинявай за сутринта — каза с широка усмивка той. — Изчезнах, без да се сбогуваме.

— Няма проблем. Но ми се стори, че Джийн се разстрои.

— Не се заблуждавай, това беше само театър — подхвърли младежът. — Тя е твърда като стомана, много по-твърда от мен и Сам. Бас държа, че вече е забравила всичко. — Вдигна ръка и потърка пострадалата си буза. — Да, човече. Наистина е като стомана.

— Предполагам, че трябва да е такава със съпруг като Трент.

— Тук си прав.

— Виждам, че го мразиш.

— Той уби родителите ми.

— Чух, че било инцидент.

— Всички така казват.

— Но ти си на друго мнение.

— И още как!

— Можеш ли да го докажеш?

— Той владее това място заедно с кучетата и хората. Нищо не мога да направя, дори да разполагам с всичките доказателства на света.

— Стига, Ранди. Сестра ти е полицай, а и не ми се струва голяма почитателка на Трент. Ако си разполагал с доказателства, тя щеше да работи денонощно, за да го обвини. Прав ли съм, или греша?

Ранди извърна глава и разтърка слепоочията си.

— Май наистина трябва да отидеш на лекар.

— Да бе.

— Е, както искаш. Ако нещо с главата ти не е наред, забавянето само ще усложни нещата.

— Ще рискувам по този въпрос.

— Твоя работа. Забелязах, че гробовете на родителите ти са най-поддържаните в цялото гробище. Ти ли се грижиш за тях или Сам?

— И двамата.

— Тя ми каза, че върху колата им е паднала скала при поредното взривяване.

Ранди кимна, извърна глава и избърса с юмруци внезапно овлажнелите си очи.

— Отиваха у Джийн, а хората на Трент взривяваха в района. Тази скала прелетяла чак до пътя.

— И ги е убила.

— Да, на място. Докторът каза, че не са страдали, защото всичко се е случило за секунда. Открихме ги доста по-късно.

— Кой ги откри?

— Аз.

— Каза, че са пътували към Джийн. Имаш предвид към старата им къща?

Ранди кимна.

— Защо са отивали там?

— Имах рожден ден — промълви младежът. Толкова тихо, че Пулър едва го чу. — Джийн ми беше организирала парти.

— Значи са загинали на рождения ти ден?

— Да. — Главата на младежа клюмна. — Мога да ти кажа, че това беше един адски гаден подарък. От тогава насам не си празнувам рождения ден.

— Как ги откри?

— Когато се забавиха, започнахме да им звъним на джиесема, но никой не отговаряше. Разделихме се и тръгнахме да ги търсим. Имаха възможност да дойдат по три пътя. Тук обаче пътищата непрекъснато се затварят за ремонт и човек никога не знае откъде може да мине. Затова трябваше да проверим и трите. Сам пое по единия, Джийн по другия, а за мен остана третият… истинският… — Ранди отново изтри сълзите си с юмрук.

— Къде беше Роджър, докато се случваше всичко това?

— Остана си у дома, за да се напие. — Той бавно поклати глава. — И знаеш ли какво ми каза, след като разбрахме за смъртта им?

— Какво?

— «Случват се и такива неща». Това ми каза копелето! «Случват се и такива неща»!

— Съжалявам, Ранди — каза тихо Пулър. — Трудно се преживява толкова ужасно нещо. Успокой се сега.

— Добре съм.

— Вярваш ли си?

— Да, вярвам си. Човек не може да си избира роднините, по дяволите! Просто трябва да се оправя с тези, които има.

«На мен ли го казваш», помисли си Пулър.

— А как го прие Джийн? — попита на глас той.

— По свой начин. Занимава се с нещо, все гледа да е заета. Беше съсипана не по-малко от нас, но тя има семейство и деца, за които да се грижи, има за какво да живее…

— А ти? Животът е пред теб.

— Мислиш ли?

Тонът, с който го каза, накара Пулър да се вгледа в очите му.

— Може би си решил да го прекратиш преждевременно. Веднага ще ти кажа, че това е голяма глупост.

— Ами. Едва ли заслужавам някой да скърби за мен.

— Ти ли си автор на последните заплахи срещу Роджър?

— Дори не знаех, че го заплашват. Как върви твоето разследване?

— Май целият град говори за него.

— Горе-долу.

— Върви бавно.