Ден нула

— Е, не е лесно да разбереш защо са избили всички тези хора.

— Ти познаваше ли Ерик Тредуел или Моли Битнър?

— Почти не.

— Или си ги познавал, или не си. Кое от двете, Ранди?

— Поздравявахме се, това е всичко.

— А случайно да си ги познавал достатъчно, за да подозираш, че правят дрога? И дори, че я продават?

— Няма такова нещо. Освен това не си падам по дрогата, за да се интересувам. Предпочитам да се дрогирам с бира. — Той погледна през рамо към офиса на мотела. — Хубаво е, че си помогнал на Луиза.

— Всеки друг на мое място би направил същото.

— Може и да си прав. А Сам е добро ченге и със сигурност ще ти помогне в разследването.

— Тя вече ми помага.

— Джийн ми каза за бомбата. Спасил си ѝ живота.

— Без малко да не успея. Беше на косъм.

— Поне в моите представи си оставаш герой. Със сестра ми не си говорим много-много, но аз наистина се гордея с нея.

— Ами кажи ѝ го. Животът е кратък.

— Може би ще ѝ го кажа.

— Не искаш ли да се сдобриш с роднините си, Ранди?

Младежът се изправи.

— Не съм сигурен, Пулър. Просто не съм сигурен.

— Рано или късно трябва да направиш своя избор.

— Знам.

След тези думи Ранди се обърна и се отдалечи в посоката, от която беше дошъл.

Пулър остана да гледа след него.

Дрейк, Западна Вирджиния, се оказа много по-сложно място, отколкото беше очаквал.

49

Същия следобед Пулър хвана един от редовните полети от Чарлстън до летище «Дълес». Час по-късно кацна, взе кола под наем и потегли към щаба на ОКР в Куонтико за задължителния доклад пред Дон Уайт. После се отби в апартамента си и пусна Дезо да се поразходи навън. Докато котаракът се наслаждаваше на чистия въздух, той напълни паничките му с прясна храна и вода, след което почисти и тоалетното сандъче.

По телефона си уреди среща с прекия началник на Матю Рейнолдс за следващия следобед. Събуди се след шест часа здрав сън, закуси, пробяга осем километра, потренира известно време във фитнес центъра на Куонтико, изкъпа се, проведе няколко телефонни разговора и довърши някои доста просрочени доклади.

После облече униформата си, качи се в наетата кола и потегли на север към Пентагона. На входа откъм метрото го чакаше един специален агент от Отдела за контраразузнаване към АВР, който го въведе в сградата. Двамата показаха документите си на пропуска, обявиха, че са въоръжени, и получиха достъп без придружител.

Агентът се казваше Райън Болинг, възнисък и набит бивш морски пехотинец, работещ в АВР повече от десет години. И той, подобно на колегите си в Отдела за контраразузнаване, се водеше цивилен служител.

— Надявах се, че ще проявите по-голям интерес към случая — подхвърли Пулър, докато крачеха по един от безкрайните коридори. — Човек се чувства самотен, когато работи без подкрепата на колегите си.

— Това не влиза в правомощията ми, Пулър. Изпълнявам задачите, които са ми поставени.

Прекосиха радиален коридор 10 и навлязоха в пръстен А — част от сложната комуникационна система в огромната сграда на Пентагона. Не след дълго се озоваха в просторната рецепция на Джей 2, обитавана от секретарския екип. Самият кабинет на генерал-лейтенанта се намираше в дъното. Преди години Пулър беше посещавал този кабинет и знаеше, че стената в дъното е покрита с националното знаме и офицерския флаг — две бели звезди на червен фон — върху които под надписа «Аз обичам Стената си» бяха окачени многобройни снимки на генерал-лейтенанта в компанията на прочути личности.

В момента той беше извън страната. Кабинетът на първия му заместник се намираше зад вратата вляво. Тук червеният флаг беше само с една звезда. Вдясно имаше малка заседателна зала, в която генерал-лейтенантът или заместникът му провеждаха съвещанията със своите подчинени. Всяка сутрин в 5:00 ч. един от тях се отбиваше там за преглед на ежедневния доклад, който по-късно отиваше на бюрото на председателя на обединените началник-щабове.

Пулър имаше разрешение да разговаря с първия заместник — бригаден генерал Джули Карсън, която се явяваше и пряк началник на Матю Рейнолдс.

— Кажи ми нещо за Карсън — подхвърли той, докато чакаха пред кабинета.

— Никога не съм я виждал — отвърна Болинг. — Ще трябва да се оправяш сам.

Няколко минути по-късно Пулър вече седеше срещу бюрото на генерал Карсън, а Болинг — на един от страничните столове. Джули Карсън беше висока, стегната и сдържана. С късо подстригана руса коса и тъмносиня униформа.

— Бихме могли да свършим работа и по телефона — започна тя. — Всъщност нямам кой знае какво да ви кажа.

— Предпочитам разговор очи в очи — отвърна Пулър.

— Май хората от АВР разполагат с повече свободно време от нас — сви рамене тя и погледна към Болинг. — Вие със сигурност сте очарован, че трябва да развеждате този човек.

— Изпълнявам каквото ми наредят, госпожо генерал — отвърна той.