Ден нула

— Защото няма значение?

— Нещо такова. Май наистина не трябваше да ти казвам.

— Напротив, радвам се, че ми каза. — Робърт замълча за момент и смени темата: — Интересен ли е случаят, по който работиш?

— И да, и не. Ще ми се да ти разкажа за него, но няма как.

— Е, добре. Желая ти късмет. Бих се обзаложил, че ще спечелиш.

Размениха си още няколко незначителни реплики и разговорът приключи. Заковал поглед в телефона, Пулър си представи как отвеждат брат му обратно в килията. Нямаше какво да прави, освен да чака едночасовата разходка на следващия ден. И следващото обаждане на брат си. Или следващата визита. Никаква възможност за контрол. Абсолютно нищо в сегашния му живот не зависеше от него.

58

Рано сутринта на другия ден самолетът излетя от «Дълес» и започна да набира височина. Пулър изпи бутилка минерална вода и извърна глава към прозорчето. Остана в тази поза през по-голямата част на краткия полет. Погледна часовника си. 6:00 ч. През нощта беше направил опит да поспи, но този път дори армейският тренинг не му помогна да се избави от мислите си.

След по-малко от час кацнаха в Чарлстън и той продължи с чакащото го на паркинга малибу. Пристигна в Дрейк навреме за закуска, звънна на Коул и се насочи към «Яслата». Там изпи две големи чаши кафе и си поръча най-богатата закуска в менюто.

— Гладен ли те държаха в столицата? — подхвърли Коул, след като им сервираха.

Той наряза палачинката в чинията си и я покри с част от омлета.

— За последен път май ядох вчера сутринта…

Тя отпи глътка кафе и захапа препечена филийка.

— Успешно ли беше пътуването?

— Да. Имам да ти разказвам много неща, но не тук.

— Важни ли са?

— Иначе не бих ти губил времето. Нещо ново тук?

— Изпратих съдебната заповед по факса — кимна тя и сложи на масата няколко листа хартия. — А това са резултатите от почвените проби.

— И? — Пулър остави вилицата си.

— Не съм научен работник — сви рамене тя.

— Дай да погледна.

Коул плъзна листовете по масата и каза:

— Първите две страници съдържат юридически увъртания, които имат за цел да им покрият задниците, ако докладът им се окаже погрешен и резултатите от него попаднат в съда.

— Много успокоително — промърмори Пулър, прелисти на трета страница и се зачете.

— Аз също не разбирам нищо от наименования като апатит, марказит, галенит, сфалерит и още куп непонятни термини — подхвърли след известно време той. — Но със сигурност имам представа какво е уран.

— Не бързай да се правиш на всезнайко — веднага го попари Коул. — В петдесет и три от всичките петдесет и пет окръга на Западна Вирджиния има залежи от въглища, а там, където има въглища, има и уран. Нивата на радиоактивност обаче са незначителни. Хората вдишват уранови частици с години, но въпреки това се чувстват добре. Референтните данни в доклада сочат, че радиоактивният фон около находищата има естествен произход и е в границите на нормалното.

— Сигурна ли си? Нали току-що заяви, че не си научен работник?

— Сигурна съм дотолкова, доколкото знам, че въглищата имат органичен произход, а това означава, че не могат да бъдат причислени към групата на минералите, въпреки тяхното присъствие в химическия им състав.

— Май всеки жител на Западна Вирджиния е запознат с тези неща — отбеляза Пулър.

— Не всеки, но повечето. Какво друго очакваш от щат, в който основният минерал е буцата битум?

Той прелисти страниците.

— Знаем ли откъде са взети тези проби?

— Там е работата, че не. Докладът мълчи по въпроса, а те могат да бъдат отвсякъде. Явно са преценили, че Рейнолдс не може да определи откъде е взел почвата, която е изпратил за анализ.

— Трябва да приемем, че е някъде в околностите на Дрейк, тъй като не е имал навик да си прави екскурзии из района.

Коул смачка пакетче захар и по масата се посипаха ситни кристалчета. Тя побърза да ги събере с длан и да ги изсипе в чинийката си.

— Допускаш ли, че Рейнолдс е работил върху нещо, което не е свързано с Дрейк? — попита тя. — Може би става въпрос за проби, взети от окръг Колумбия.

— Едва ли — поклати глава Пулър. — Особено след онова, което научих във Вашингтон.

— Ами тогава приключвай със закуската и да се махаме от тук, за да можем да поговорим.

— Добре, но ще се отбием и в участъка. Трябва ми факс, за да изпратя този доклад на едно-две места.

Платиха сметката и се качиха в патрулката на Коул. Отбиха се в участъка и Пулър изпрати доклада за почвените проби до Джо Мейсън във Вашингтон и до Кристен Крейг в Армейската криминологична лаборатория.

Когато отново седнаха в патрулката, Коул извърна глава към него. Беше с униформа и кобурът затрудняваше движенията ѝ.

— Хайде, Пулър, време е да изплюеш камъчето — обяви тя. — И гледай да не пропуснеш нещо.

— Разполагаш ли с право на достъп до секретни материали? — попита той.

— Вече знаеш, че не — сопнато отвърна тя. — Имах ограничено право на такъв достъп, докато бях в щатската полиция, но то едва ли ще задоволи твоите приятели на федерално ниво.